Видеоигрите са модерна и динамична среда за разказване на истории, а начините, по които се изграждат сюжети в тях стават все повече и по-вълнуващи. Игрите със страхотни истории и персонажи са десетки и се увеличават непрекъснато - както и тези, в които решенията на геймъра малко или много променят хода на събитията.
Само че що се отнася до конкретните заглавия, пренасяни на голям екран – това често са популярни игри и поредици, в които обаче историята никога не е била основен компонент. Или такива, които просто съдържат герои и ситуации, лесни за вкарване в холивудския шаблон на екшън, фентъзи и фантастичните жанрове, но нищо повече.
Това не са заглавия, които геймърите обичат заради силния сюжет. Не, игри като Mortal Kombat, Doom, Super Mario и Street Fighter никога не са се славели със смислени истории, и все пак всички те се сдобиха със свои филмови версии. Резултатите бяха очаквано разочароващи.
Да, взимат се част от героите и ситуациите, съществуват опити да се уловят атмосферата и стила на видеоиграта. Но обикновено се разказват съвсем отделни истории - даже и при игрите с добри сюжети, от които има какво да се вземе за една адаптация.
На теория това може и да изглежда резонно, но на практика резултатите са ужасяващи и не можем да се сетим за филм по видеоигра с добър сценарий. Нещо повече, адаптираните сценарии редовно пренебрегват основните теми и идеи, развити в играта. Затова в киното Агент 47, Макс Пейн, Лара Крофт, Алис от Resident Evil и онзи от Doom (който и да беше той) са вазимозаменяеми екшън герои и зрителят трудно би си спомнил какви са мотивите, които ги движат.
Феновете на „Фантастичната четворка” бяха отвратени от безотговорното отношение, показано към любимите им супергерои в най-скорошния филм за тях. Феновете на видеоигрите отдавна са привикнали с това чувство.
Често става въпрос за екипи от известни режисьори, опитни сценаристи и холивудски звезди в главните роли – като никой от тях няма вид наистина да е играл играта, послужила за вдъхновение, и да е осъзнал какво я прави обичана от множество геймъри. Нещо повече, никой от тях няма вид да разбира гейминга като цяло.
А геймърите заслужават повече!
Връщаме се на новия Hitman – още в основата си този проект представлява нискоразреден екшън за летните месеци. Повечето екранизации по видеоигри са от подобен тип или директно попадат в графата B-movies. Това не ги оправдава за ниската им стойност, но най-малкото подсказва какво е отношението към тях.
Все още се очаква филмът по видеоигра, който да достигне по-голяма кинематографична стойност и да докаже, че видеоигрите могат да предлагат материал за сериозно кино. А не само за летни екшъни и за филми, издавани директно на видео.
Всъщност игрите с най-добри сюжети често съдържат достатъчно кино в себе си и историите им са разказани с кинематографични похвати. Самите истории обаче често са дълги, криволичещи, с множество герои, събития и богат виртуален свят – всичко това трудно може да бъде пресъздадено изчерпателно в един пълнометражен филм.
Често се правят сравнения с блокбъстърите, базирани на комиксови супергерои, но ситуацията с тях е доста различна. Една комиксова поредица също би могла да е много обширна, но тя най-често е линейна и нещата се случват в определена последователност и с определено темпо. Докато доста видеоигри имат повече или по-малко елементи на нелинейност, геймърът обикаля свободно света на играта и взима решения какво да направи и в каква последователност, а в резултат сюжетът малко или много се изменя. Пресъздаването на нещо такова в киното не е невъзможно, но изисква умения и смелост, които засега не виждаме в този тип проекти.
Досега не е имало филм по видеоигра, който да може да бъде наречен страхотен. По-скоро има няколко, смятани за прилични (Silent Hill, Resident Evil, Final Fantasy: The Spirits Within), няколко страшно разочароващи (Street Fighter, Lara Croft: Tomb Raider, Wing Commander, Prince of Persia) и няколко, които могат да се възприемат като престъпления срещу човечеството (Super Mario Bros., Alone in the Dark, BloodRayne).
Показателно е, че филмите по игри се свързват предимно с Уве Бол, печално известния немец, често спряган за най-злополучния съвременен режисьор. За него преди време даже тръгна подписка от страна на геймъри, която искаха да го накарат да се откаже от киното. Събраните над 350 хил. подписа обаче не го убедиха да го направи – той поиска поне милион.
