Този филм е поклонът на Уес Андерсън пред Европа и нейната история. В него няма патетика и драматичност, а ярки цветове и нестандартност в един магически свят.
Планинските сцени, които са снимани основно в Германия сред снежните Алпи, пресъздават върхове с височината на Еверест, но за сметка на това оборудвани с постиженията на цивилизацията, като например европейски лифт и католически манастир.
Неповторимият стил на Уес Андерсън идеално се допълва с майсторството на оператора Робърт Д. Йоман.
Визуалното пиршество доминира над сюжет, частично вдъхновен от Стефан Цвайг, а цветовете, костюмите и арт детайлите затвърждават мнението, че в творенията на Уес Андерсън нито един предмет не е случаен.
Провокативният италиански творец Паоло Сорентино отново работи с актьора Тони Сервило в този портрет на уморен от живота журналист, който търси отдавна изгубения си идеализъм сред охолството и развлеченията на Рим.
Камерата на оператора Лука Бигаци се носи из нощния Рим и след като партитата и разговорите приключват, се спира на вечната красота на паметниците и статуите, които без думи напомнят за едно много различно минало.
"Великата красота" е обвинение към човека и обществото, които са загубили пътя си.
Във филм с такава силна идея, операторът Хойте Ван Хойтема има за задача да направи повествованието почти толкова визуално силно.
Цветовата схема е един от най-интересните характеристики на филма. Действието се развива в бъдещето - макар и не толкова далечното. Синият цвят изглежда логичен избор, в контекста на високите технологии.
Вместо това, Ван Хойтема напълно зарязва синьото и създава топла среда, използва минимално осветление и светодиоди в някои сцени.
От визуална гледна точка "Gravity" е шедьовър. Благодарение главно на режисьора Алфонсо Куарон и на оператора Еманюел Любецки не само гледате филм за космоса, а прекарвате час и половина в него.
Най-голямото им постижение е усещането за реализъм във филм, изграден само от специални ефекти.
Едва ли има друга лента, в която 3D-технологията да е ключов елемент от въздействието на филма.
Невъзможните ъгли на камерата и съвършения монтаж превръщат "Gravity" в истинско зрелище.
„Дървото на живота” е визуална поема, молитва или медитация, създадена от Терънс Малик. Лентата е една одисея от сингулярното начало на сътворението до самия край на времето. В средата е животът.
Камерата на Еманюел Любецки следва отблизо героите със същото любопитство, с което Малик разсъждава върху екзистенциални въпроси.
Иконата на американското независимо кино Джим Джармуш се насочва към вампирския жанр, съхранявайки всички черти на своя неподражаем стил - изтънчен, ерудиран и саркастичен. Героите му населяват нощен свят, преживели са векове и просто искат да бъдат оставени на мира. Филмът ще прелива от литературни референции, музикални препратки и специфичен контешки хумор.
Джим Джармуш е направил своя революция с вампирите Ева и Адам. Историите му обикновено са концентрирани около персонаж аутсайдер, който е много по-симпатичен от съвременниците си. Филмът оставя зрителя да тъгува по Ренесанса на Микеланджело и Марлоу. Джармуш винаги е подбирал и специални мрачни места, в които самата атмосфера задава състоянието на духа. Такова пространство в „Only Lovers Left Alive ” е Michigan Theater – легендарна театрална и кино зала, архитектурен шедьовър на ХХ век, изоставена през 1970 г. и превърната в паркинг.
Този филм раздели критиката. Едните го обявиха за претенциозен и снобски „триумф на визуалното над съдържанието”, а другите го нарекоха съвременен шедьовър и кинематографично постижение.
Светлината играе много важна роля в лентата. Първата сцена започва с главният герой, ситуиран в мрачно помещение, облят в червена светлина. Лицето му е наполовина осветено, което загатва за дуалистичната му природа. Конфликтът между светлината и тъмнината е мотив, който се доразвива до края на филма. Почти всички сцени са снимани през нощта. Сцените с тесни коридори, наситени в един цвят, създават усещането за сън или паралелна реалност. За това огромна заслуга има кинематографът Лари Смит.
Кадрите са бавни и придават чувство на клаустрофобия, а основните цветове – червено и жълто, символизират ада на земята.
Черно-бялата драматична комедия на Александър Пейн концентрира вниманието на зрителя върху диалога - изключително пестелив и точен.
Сивата гама умело е избрана като най-подходяща да пресъздаде меланхоличния разказ за опитите на един склерозирал алкохолизиран старец да направи нещо с живота си.
„Nebraska“ е очарователен, тих филм, който няма намерението да шокира.
Ларс фон Триер обаче е провокатор и визуален поет. Като един от бунтовници в киното, той представя апатична, безмълвна, изпълнена с отчаяно съзерцание кончина на Земята и човешкия род. "Меланхолия" е разказ с красота, която ще остане скрита за мнозина. Датският режисьор залага на минимализма в постановката – цялото действие е ограничено до няколко стаи в красиво извънградско имение и поляните около него. Това прави филма почти театрален.
Освен "Антихрист" и "Нимфоманката", това е третият филм от депресивната трилогия на Триер.
Чилийският кинематограф Мануел Алберто Кларо помага за красивото изобразяване на тази противоречива и трудна тема - краят на света.
Бестселърът на Ян Мартел „Животът на Пи” разказва за фантастичното пътешествие на младия Писин (Пи), който след корабокрушение в продължение на 227 дни се носи сред водите на Тихия океан на малка спасителна лодка в компанията на тигър на име Ричард Паркър. Това е една от онези книги, за които се смяташе, че няма как да бъдат филмирани.
Екранизацията обаче „оживя” под режисурата на Анг Ли, при това по един наистина великолепен начин.
„Life of Pi” е пиршество, което доказва, че компютърните ефекти и 3D презентацията могат да бъдат инструмент с голяма повествователна, емоционална и естетическа сила.
Един от най-интересните неща за кинематографията при режисьора Ксавие Долан е фокусът. Докато вниманието е съсредоточено върху актьорите и диалога, камерата сякаш се мотае около тях. Създава се усещането, че всичко е оставено на случайността.
Обвързаността на Долан с ЛГБТ проблематиката го кара да комбинира бодрост и емоционална интимност.
"Inside Llewyn Davis" е великолепно изследване на един персонаж, подплатено със сюрреалистични елементи, както забавни, така и мрачни. Той е поглед върху млад мъж, който, за разлика от много свои съвременници, не успява да преодолее множеството недостатъци на характера си и да се превърне в друг човек.
Филмът е безкрайно оригинално и емоционално пътешествие из нощните клубове на Гринуич Вилидж, суровата зима на Ню Йорк и отчаяните опити на един човек да съвмести изкуството с живота си. Кадрите до един, могат да са обложка на плоча или корица на книга.
Заснет в черно и бяло и съвършено композиран във всеки един кадър, "Ida" на Павел Павликовски е елегия за родната му Полша и лично, поетично изследване на границите на вярата. С този пестелив, изчистен и толкова красиво режисиран филм се представят някои от по-спорните въпроси в историята на страната.
Малко теми са по-провокативни и емоционални от случилото се между полските католици и евреи по време на Втората световна война.
Всяка сцена от филма майсторски извиква времето, дилемата и конкретния исторически момент. Същевременно, "Ida" е личен, интимен и човешки филм.
В известен смисъл „Frances Ha” е контрапункт на „Flashdance” – в кадър е една от тези жени, за които няма да настъпи звездният миг. Скокливата сюжетна линия оформя нещо като road movie, което пътува през мислите и спонтанните реакции на Франсис, по-скоро портретирайки я, отколкото разказвайки за нея.
С черно-бялата визия, неизменния нюйоркски декор в кадър и бъбрив диалог, режисьорът Ноа Баумбач си заслужи сравненията с естетиката на Уди Алън.
При вторият обаче фабулата е строго ситуирана, докато Баумбач си играе с фрагментарността.
В този филм основното е визуалното представяне на влюбването и разлюбването. Близките планове са използвани не само за да приковат вниманието на зрителя, но и за да обрисуват емоциите на героите.
Светлината е много естествена, като най-вече врати и прозорци се използват като източници.
Във филма на тунизиеца Абделатиф Кешиш на няколко пъти се споменава името на Пикасо, който между 1901 и 1904 преминава през меланхоличния си „Син” период. Това опонира много хитро с чувствата, които ни оставя „синият период“ във филма.
Доста сцени продължават повече отколкото очакваме, само за да засилят ефекта на документалност.
