Ако британската класика от 1973 г. е приета добре от феновете тогава и се запазва като добра мистерия, версията с Никълъс Кейдж от 2006 г. е просто нелепа - от дървената актьорска игра до превърналата се култова (в лош смисъл) сцена с пчелите. А опитът да се направи въздействащ хорор/трилър с езически ритуали и убийствен култ... просто се проваля.
Скарлет Йохансон е прекрасна и е добра актриса, но ролята й на Майора с човешки ум в роботизирано тяло определено не е нещо, с което ще се хвали. Самият филм бе посрещнат с доста критики заради замяната на типично азиатски персонаж с бяла актриса. Но това да му беше проблемът на този филм. За разлика от култовата японска анимация, тук липсваше сериозната философска нотка, която повдига въпроси за това какво значи да бъдеш човек, заменяйки я с полуанимационен екшън. Крайният резултат - изглеждаше като изсмукан от пръстите и направен насила.
Една от най-иконичните френски екшън комедии се сдоби със своя американска версия през 2004 г. За разлика от оригинала на Люк Бесон обаче, филмът с Куин Латифа като ексцентрична шофьорка на такси и Джими Фалън като детектив от нюйоркската полиция не успя да се превърне в многомилионен франчайз. Дори напротив - спокойно можем да кажем, че филмът си беше провал. На двамата главни герои им липсваше екранна химия, на сценария му липсваше нещо запомнящо се, а на целия филм му липсваше смисъл.
Идеята за римейк на успешен германски филм с Анджелина Джоли и Джони Деп в главните роли определено звучи добре. Приложението й на практика обаче съвсем спокойно може да даде доста посредствен резултат. Така "Животът на другите" на режисьора Флориан Хенкел фон Донерсмарк се превърна в скучноватия, объркан и лишен от особено логика "Туристът". И макар двамата главни актьори да показаха професионализъм (Анджелина Джоли определено беше безумно съблазнителна), между тях липсваше особена химия, а на фона на слабия сценарий, филмът лесно може да бъде пренебрегнат и забравен.
Факт - на Силвестър Сталоун му отива да играе мускулест мафиот. Когато обаче говорим за Get Carter, лесно можем да забравим за предното изречение. Оригиналът от 1971 г. с Майкъл Кейн (който парадоксално играе и в римейка) е класика за британските гангстерски екшъни - мрачен, насилствен и груб - точно като главния герой, който търси справедливост за смъртта на брат си. Версията със Сталоун в главната роля обаче е съвсем друга бира. Макар той да се опитва да наложи същия тежък стил, всичко смислено се губи в постоянните опити да се покаже колко готин и тежък мъжкар е главният герой. Накрая се получава един посредствен екшън от типа, който човек може да гледа в делничен ден по "Диема".
Малко римейкове постигат толкова ясно отчетлив провал, колкто американската версия на Netflix на култовото аниме Deathnote. Екранизацията освен че премества цялото действие в САЩ, тотално обръща характера на ключови герои и вкарва не особено логични действия, с които накрая да закърпи един що годе завършен финал. Иначе целият филм е една голяма каша от неща, които действително ги има в анимацията и решения на режисьорите и сценаристите на филма.
Ако японският оригинал от 1954 г. успя да остави своята следа в киното, правейки майсторски паралели с атомните бомби и техният унищожителен ефект за хората, то американският римейк от 1998 г. не оставя след себе си нищо по-значимо от образа на Матю Бродерик, носещ барета. Godzilla на практика е опитът на киностудиата да капитализират възможно най-много пари от филмите със зъбати чудовища след "Джураскик парк".
Това е може би един от най-хвалените азиатски филми за последните няколко десетилетия. Екшънът за мъж, държан в плен в продължение на години, който след това тръгва за отмъщение е въздействащ и интересен, предлагайки на зрителите както добра история, така и качествени бойни сцени. Римейкът с Джош Бролин от 2013 г. обаче е значително по-слаб. Наред с не особено силната актьорска игра, самата история стои сякаш "сдъвкана и изплюта" особено сравнена с оригинала.
Оригиналът на братята Панг от 2002 г. определено е от онези хорор филми, които те потапят в атмосферата - сляпо момиче преживява трансплантация на роговица, която в крайна сметка и позволява да вижда духове, а това води още куп неприятности за нея и близките й. Филмът е толкова добър, че предизвиква няколко римейка, включително и американски с Джесика Алба в главната роля. Самите промени в сценария обаче лишават холивудската версия от целия дух на оригинала, правейки я предвидима и скучновата. А Алба дори получава номинация за "Златна малинка" за ролята си.
Разликите между британския оригинал Day of the Jackal (1973 г.) за неуловим убиец, който се опитва да убие френския президент Шарл дьо Гол, и the Jackal (1997 г.), в който Брус Уилис е суперубиец, опитващ се да убие американския президент, а Ричърд Гиър се опитва да го залови, далеч не са само в името и локацията на действията. Римейкът е значително по-... американски - типичен представител на екшъните открая на 90-те. С много преследвания, сблъсъци на характери и демонстрации на сила, които обаче са толкова наситени и толкова типични, че се забравят бързо. За сметка на това оригиналът има своя чар и стил, които го правят класика и досега.
