Преди години улиците в района в "Лозенец", където живее част от семейството ми, бяха непроходим, отвратителен слалом. Точно по времето, когато ги обхождах с бебешка количка. Разбити тротоари, джавакащи плочки, които те плискат с кална вода, с паркирали по тях и в зелените площи коли.
Включително и моята кола, с която ходех на гости на роднините.
Сега тази част на "Лозенец" е "Зелена зона", по тротоарите има колчета, но пък няма коли, нито разбити плочки, и може да се ходи нормално и дори приятно. Колите също някакси намаляха и са само по паркоместата на зоната. И моята кола вече не е сред тях, тъй като ходя при роднините с градски транспорт. Не е особено удобно - нямам пряка линия дотам и прекачвам, но се свиква.
Роднините също смятат, че така е по-добре. Плащат си ваучерите за паркиране на своите коли, казват, че места се намират, и че се радват на една идея по-лицеприятно общо пространство.
С този пример не искам да кажа, че паркинг реформата на Столична община, която ще превърне в зона огромна част от града, е универсално добро решение и да го оправдая. Особено при положение, че лишава стотици хиляди шофьори от нещо, без да им дава алтернатива - достъпни паркинги, удобен обществен транспорт и дори, ако щете, велоалеи и велопаркинги.
Най-малкото защото за да се разкарат колите от тротоарите, е достатъчно да се сложат колчета, а не платена зона.
Нито пък казвам, че аргументите на огромната част от хората, които са против подобно решение са несъстоятелни. Ако живееш в Кокаляне и работиш в, например, "Изгрев", е далеч по-удобно да идваш в града с кола.
••• Още един състоятелен аргумент "против":
Нито един от ощетените от паркинг реформата не носи лична вина за инфраструктурната кочина, в която се е превърнала София благодарение на дълги години нехайство, нищонеправене и тотална липса на визия. Тоест, че в град за няколкостотин хиляди души община и държава са допуснали да живеят двойно и тройно повече, без съответното разширение на капацитета на населеното място.
Че в презастроения град има тройно повече коли, отколкото може да понесе инфраструктурата му. Че е превърнат в уравнение, при което на два квадратни метра площ се падат два автомобила и една бебешка количка. И на нито един от трите не можеш да кажеш, че това пространство му се полага повече, отколкото на другия.
А само да отбележа, че съществуват и други категории хора и интереси освен тези на шофьорите и собствениците на коли.
Както и че самите шофьори влизат и в ролята на пешеходци, и това, сред което им се налага да се придвижват на два крака едва ли им харесва.
Освен хора на ощетените има и друг - на майките с колички, на децата, на възрастните хора, които не шофират, на всички, на които им е писнало от градски пейзаж, доминиран от ламарина, кални локви и грозота. Или от мръсен въздух.
И двете групи са напълно прави за себе си, но понеже делят общо пространство би било добре някакси да намерят приемливо решение за диаметралните си позиции.
••• Ето пример за нещо подобно:
Защото освен индивидуално има и общо, и колкото да не ни е присъщо, може би все някога ще узреем и за тази идея. Не само че може би ще живеем по-добре, ако общите пространства са също толкова подредени и уютни като личните, а и че може би има някакъв смисъл в малки лични жертви в името на общото благо. Които да се отплащат чрез например по-приятни улици и междублокови пространства.
Да, ама каква жертва за общото, като всеки - от държавата до съседа - само гледа да те прецака, ще кажете вие. Защо да плащам за до оня ден безплатно паркомясто, като не вярвам, че тия пари ще отидат за паркинги?
С какво са ми доказали държавата и общината, че моят принос и жертва отиват за общността, а не за нечия черна касичка или фирма?
И това също е неоспорим аргумент.
Но все пак в този град, в тези квартали и блокове живеем ние, гражданите, а не общината и държавата. И бихме могли, напук на тяхното безхаберие, да намерим една идея по-зряло средоточие между индивидуалния и общия интерес. Да се превърнем в общност, а не в сбор от много апартаменти с малко паркоместа. Да улесним общия си живот вместо още повече да го вгорчаваме. Да опитаме да се приемаме повече и да се мразим и надцакваме по-малко.
Или пък да достигнем до консенсус, че в кочината си е екстра. Може наистина да е така. В крайна сметка никой никому не е длъжен.
