Още в началото на 60-те години на миналия век в Кан удрят джакпот с избора си на голям победител - великият шедьовър на Федерико Фелини „Сладък живот". Монументалният черно-бял филм проследява седем дни и нощи на светския журналист Марчело Рубини в потопения в древна мистика, красота, поквара и елегантен упадък Рим. Фелини изследва любимите си теми и проблеми - религиозните делюзии, силата на женската сексуалност, екзистенциалната паника, копнежът по творческа реализация и невъзможността да се намери щастие и хармония в средите на „сладкия живот".
Филмът е чудовищно богат на символи и алюзии, визуални метафори и мелодична магия. „Сладък живот" маркира окончателното преминаване на Фелини в територията на сюрреализма. Марчело Мастрояни създава един от най-грандиозните мъжки образи в историята на киното с ролята си на журналиста Марчело Рубини, пленен в чистилището на лесното, но празно съществуване.
„Сладък живот" може би е най-важният и велик филм, печелил „Златна палма". Естетически триумф, изпълнен с ценно и сложно съдържание, повлиял едновременно на елитарното авторско кино и масовата култура.
В средата на 70-те години журито акцентира върху възраждането на американското кино и обособяването на „новия Холивуд", олицетворен от млади смели автори със собствена безкомпромисна визия - Скорсезе, Олтман, Де Палма, Чимино, Копола, Спилбърг, Шрейдър и много други. Те вдъхновяват „американската нова вълна" в киното, а „Шофьор на такси", режисиран от Скорсезе по сценарий на Пол Шрейдър е върховният представител на тази толкова значима и интригуваща епоха.
Робърт Де Ниро се потапя дълбоко в неравния психологически терен на централния образ - Травис Бикъл. Той е млад ветеран от Виетнам с безсъние и огромен капацитет за отвращение от потъналия в поквара нощен живот в Ню Йорк. Бикъл пропада в пропастта на патологията, а гневът и желанието за насилие, преплетено с копнеж за някаква космическа справедливост и постигане на героичен ореол са градивните елементи, които участват в създаването на този толкова проникновен портрет на един мъж и един град.
Няколко години след триумфа на „Шофьор на такси" в Кан, наградата „Златна палма" отново е присъдена на тотален американски шедьовър - „Апокалипсис сега" на Франсис Форд Копола по сценарий на Джон Милиъс. Призът е поделен с великолепния „Тенекиеният барабан" на Фолкер Шльондорф, но малко филми, били те качествени като този, могат да се сравняват с епичното въздействие на хипнотичния, сюрреалистичен трип до сърцето на мрака, наречен „Апокалипсис сега".
Копола обобщава травматичния и брутален производствен процес - „Това не е филм за Виетнам, това е Виетнам. И ние като американската армия разполагахме с много пари, много техника и постепенно изгубихме разсъдъка си в джунглата". „Апокалипсис сега" е пълнокръвно преживяване в състояние да промени живота на всеки с отношение към киното. Адът на създаването е родил райски резултат и всичко си е струвало. „Апокалипсис сега" наистина е филм, който няма как да бъде направен днес и се гледа като невероятно ценен артефакт за една отплувала в историята епоха.
Фестивалът в Кан винаги е обичал независимите, нетрадиционни гласове в американското кино. Малко автори са по-неортодоксални от негово сюрреалистично височество Дейвид Линч. През 1990-а година той печели „Златна палма" със своята извратена романтична приказка „Диво сърце". Филмът се проваля в класациите и разделя критиката, но днес е едно от малкото заглавия, за които клишето „култов" наистина пасва като копринена ръкавица.
Никълъс Кейдж и Лора Дърн играят Сейлър и Лула - луди любовници извън закона и обществените норми, преследвани от демонични фигури в готическите простори на американския Юг. Филмът е странен по страхотен начин, комбинира висока естетика с откровен лош вкус, хорър тръпки с наивна романтика. А Уилям Дефо е сочната черешка върху приятното отровната торта с гениалния образ на изрода Боби Перу.
Великолепен филм на братята Джоел и Итън Коен за пропадането на един драматург от Ню Йорк в бездната на холивудската лудост през 40-те години на миналия век, „Бартън Финк" постига необичаен за фестивала троен триумф - „Златна палма", награда за режисура и приз за най-добър актьор за Джон Туртуро. Европейската елитарна мания по „Бартън Финк" не се пренася в американския бокс-офис и филмът е финансово разочарование.
„Бартън Финк" е един от шедьоврите, които спечелват любовта на критиката и снобите и отблъскват масовата публика. И в този случай грешката е изцяло на масовата публика. Филмът е грандиозно кино - сценарий, структура, атмосфера, режисура, операторска работа, художествен дизайн, персонажи, диалог, игра... Безупречен филм, който оставя човек с много въпросителни, но и още повече удивителни. Черният хумор и апокалиптичното финално насилие оформят дълготрайното влияние на „Бартън Финк" върху консуматорите на качествено кино.
В средата на 90-те години на миналия век „Криминале" е събитие на фестивала в Кан, разделя някои критици заради натуралистичното насилие, но все пак получава голямата награда и продължава по пътя си на най-влиятелния, обсъждан, интерпретиран, имитиран, иконичен, култов и какъвто се сетите още филм на десетилетието.
Куентин Тарантино дефинира 90-те през носталгията на 70-те, той смесва жанрове и подривно се заиграва с кодове и канони. Криминалното кино минава през постмодернистичната месомелачка на отпадналия от гимназията Куентин, а резултатът е епичен филмов гоблен за историята.
„Криминале" бележи и дългата любовна история на Тарантино с Кан и европейските фестивали и публика като цяло. Той винаги е бил вдъхновен от една от иконите на френското кино и Кан - Жан-Люк Годар, а много хора сравняват революционната енергия на „Криминале" с годаровия опус магнум „До последен дъх", павирал пътя за френската нова вълна и културните земетресения от 60-те години на миналия век.
Емир Кустурица е спорна личност с противоречиви политически послания, но талантът му на голям майстор на качественото кино никога не е бил поставян под съмнение. Особено в златните за творчеството му моменти от 80-те и 90-те години.
„Ъндърграунд" е най-мащабният и амбициозен филм на Кустурица и може би най-важното и влиятелно филмово постижение, произведено на Балканите.
Платното проследява историята на Югославия от края на Втората световна война до войните от 90-те години на миналия век. Кустурица черпи вдъхновение от Фелини в сътворяването на магическа, сюрреалистична атмосфера и потапянето на многоцветна палитра от странни персонажи в нея. „Ъндърграунд" съдържа фарс и трагедия, черен хумор и екшън, романтика и военно кино, исторически размах и носталгия.
