Понякога наистина няма как да спечелиш спор. Не защото нямаш аргументи, а просто защото отсрещната страна не може или не иска да ги осъзнае.
Това е концепцията зад една известна мисъл, приписвана на Марк Твен. Думи, които днес може би резонират по-силно от всякога сред морето от дезинформация.
"Никога не спори с глупави хора, защото те ще те завлекат надолу до тяхното ниво и там ще те победят с опита си."
Сетих се за тези думи, наблюдавайки предизбoрната кампания за президент. Една сива и безлична кампания, в която нямаше обмяна на идеи, визии и концепции за бъдещето на България.
А говорим за държавния глава, все пак. Висшата институция, която олицетворява единството на нацията, служи като обединителна, надпартийна фигура и трябва да бъде своеобразен мост между разделенията в обществото.
Но не. Вместо това цялата кампания бе сведена до елементарния и повърхностен спор между (условно казано) проевропейски настроени кандидати и тези, които се заиграват със соцносталгията и любовта към Русия.
Ясно е, че нямаше истински силни фигури, които да привлекат избирателите.
Но също така е ясно, че няма и как да получиш висока избирателна активност, когато целият дискурс е профанизиран и завлечен умишлено до нивото на глупака.
Това отблъсна немалка част от избирателите, а в крайна сметка победи фалшивата мантра за мир и любов с режима, който атакува търговски кораби и избива цивилни моряци почти на българска територия.
Българското общество се е самопоставило в подчинена позиция на Русия.
След като дори кампанията за президентски избори минава през тази разделителна линия, какво остава за останалите обществено-политически теми? Разделенията са толкова дълбоки, че рано или късно всяка обществена дискусия - в по-малка или по-голяма степен - се свежда до сблъсък между русофили и русофоби.
В подобна среда няма как да се появят работещи решения нито за бюджет, нито за справяне с растящите цени и инфлацията.
Здравите, демократични общности би трябвало да решават проблемите си през дискусии и търсене на компромисен консенсус. Тук обаче надделяват емоциите и разделението. Самият факт, че името Русия се намесва някак си във всяка политическа, икономическа или социална тема, превръща обществото ни в заложник на Москва.
Не соцносталгията, историята или нещо друго, а похищението на обществения дебат и неговото опростяване до двоична стойност - ние или те.
Разбира се, основният инструмент за постигането на този ефект са мащабните кампании за дезинформация и фалшиви новини, които използват и задълбочават разделения.
Макар достъпът до информация днес да е по-лесен от всякога, вместо по-просветени, хората стават все по-невежи и удавени в непрекъснат поток от съдържание, където емоцията и профанизмът лесно надделяват над разума.
Формира се съществена безкритична маса, готова с лекота да вярва на елементарен популизъм, демагогия, евтино инфлуенсърство и фалшиви новини.
Процесът безспорно е глобален, но в България той придобива епични размери поради системната ерозия на доверието във всички традиционни медии, държавни институции и политически елит.
Точно тази дълбока уязвимост бива методично експлоатирана от Русия. Систематичното чоплене в съществуващите обществени рани има една-едничка цел - да бъде окончателно сринато доверието в демокрацията като цяло, а българите да загубят ориентация за това какво е истина и какво е лъжа.
Да се стигне дори до загубата на фунадаменталния консенсус, че мястото на България е сред европейските държави, каквато е била историческата ни съдба през вековете, ако не броим мрачния период между 1944 и 1989 г.
Може би затова проблемът вече не е кой печели спора между крайни русофили и крайни русофоби. Проблемът е, че самият спор поглъща почти всичко останало.
И двата крайни регистъра са болезнени състояния, които ни правят заложници на Русия, превръщайки я в основен критерий за собственото ни поведение и действия.
Реалността е, че колкото по-малко Русия определя начина, по който мислим и говорим за себе си като общество, толкова по-стабилни ще бъдат собствената ни историческа идентичност и общественото ни съзнание.
И тук отново стигам до онази мисъл, приписвана на Марк Твен. Само че залогът вече не е дали един човек ще спечели спор с друг. Залогът е дали едно общество изобщо ще успее да запази способността си да разговаря разумно.
Ако това бъде изгубено, вече няма значение кой е победил в поредния спор. Загубило е цялото общество.
