Може и да не сте забелязали, но през последните около 20 години има една изключително натрапчива тенденция в основните холивудски филми цветовата палитра да се ограничава до оранжево и синьо. Цветовата схема, известна още като "кехлибар и синьо", е бичът на филмовите критици - един от които нарича тази ера в киното "тъмните векове".
Вероятно сте скептични, така че прегледайте галерията. След като веднъж вече знаете какво да търсите, ще е много трудно да не забележите тази цветова схема всеки път, когато поглеждате екрана, дори и да е за малко.
И, естествено, тази цветова гама е налице във всеки филмов плакат в историята. Защото те трябва да бъдат атрактивни и ефектни, там яркостта и наситеността на цветовете естествено е по-голяма. Но все пак като цяло и те са много оранжево-сини.
Не че тези цветове присъстват във всяка сцена и във всеки филм. Някои филми, и някои режисьори, имат склонност към по-новаторски цветови схеми. Но останалите незнайно защо избиват все на оранжево и синьо. Тенденцията беше в пълен възход преди няколко години, когато един блогър направи анализ на цветовете в многобройни филмови трейлъри. Ето какво се получи в крайна сметка:
Донякъде като Изумрудения град, само че вместо да ни карат да носим зелени очила, сегашните холивудски магьосници заглушават зеленото... плюс всеки друг цвят в спектъра, който не е оранжев или син.
Цифрово оцветяване
Добре, защо все пак се случва това? Някога цветовете, прожектирани на големия екран, са зависели предимно от това как заснемате и проявявате реален, физически филм, и дали разполагате подръка с човек, който да премине кадър по кадър през лентата и бавно, ръчно и мъчително да добави още цветове във всеки кадър.
Сега повечето филми се снимат по дигитален път и е много по-лесно да се върнете назад във времето и да пребалансирате нещата, за да се постигне желаният ефект. Но някой все пак се налага реално да го прави. И ако резултатът не изглежда добре, този човек си има сериозни проблеми.
"О, братко, къде си" (2000) редовно се споменава като ранен филм, който е бил масирано цифрово тониран. Братя Коен според някои източници са държали той да изглежда ретроградно за сметка на реализма, ето защо той е толкова силно тониран: целият филм е издържан в приятна топла сепия. Операторът на филма разказва: "Те искаха той да изглежда като стар, ръчно тониран филм, с интензивност на цветовете, определяна от сцената и естествените тонове на кожата, които бяха във всички нюанси на дъгата."
Как обаче стигнахме от "всички нюанси на дъгата" до "оранжево"?
Голямата промяна, която дигитализацията въвежда, е че тя улеснява прилагането на единна цветова схема към цял куп различни сцени наведнъж. Колкото по-голяма част от филма може да изглежда добре с една схема, толкова по-малко работа има за вършене. Освен това, когато режисьорите и операторите обединяват много различни филмови формати в един филм, прилагането на обща, единна цветова схема спомага те да изглеждат като едно цяло.
Един от начините да се прецени какво ще изгледа добре е да се провери най-малкото общо кратно като цвят в повечето сцени. И - каква изненада - оказва се, че в повечето сцени има актьори. И актьорите обикновено са хора. А хората са... ами, оранжеви, поне донякъде.
Повечето тонове на кожата попадат някъде между бледо прасковено и тъмнокафяво, което ги разполага стабилно в оранжевия сегмент на гамата от цветове. Синьото и циановото пък са точната противоположност в цветовото колело.
Може да си спомняте от училище, че "противоположните" двойки цветове като тези са известни още като "допълващи се" цветове. Което означава, че поставени един до друг, те пораждат по-голям контраст, отколкото с който и да е друг цвят. И когато говорим за цвят, контрастът обикновено е нещо желано.
Една теория - автор на която е блогърът Тод Миро - е, че оранжево-синята тенденция е предизвикана точно от този стремеж към контраст. Ако актьорите бъдат направени максимално "топли", оранжеви и убедително изглеждащи човешки, а тъмните тонове и фонът са максимално сини, ще има ярки сцени на екрана и доста силна допълваща палитра от цветове. Както пише Дан Зайц в Cracked, в анализ на общото цветово тониране:
"Това не е непременно демонстрация на мързел. Средният оцветител трябва да тонира към два часа филм, кадър по кадър на моменти, за време, което рядко надминава седмица-две. Не изисква особено поглеждане на крайния срок в календара, преди да вдигнеш ръце и да си кажеш: "Майната му. Всички и без това харесват кехлибарено и синьо!"
Всеки филм си има свой собствен вид
Все пак обаче това си остава само теория. Въпреки че станаха много популярни в последните 15 години, оранжево-сините светлинни мотиви определено предшестват масовото цифрово цветово тониране. Анализът от TV Tropes на оранжево-сините цветови схеми изтъква, че въпреки че мое и да не е напълно естествена, тази цветова комбинация има и семантичен заряд.
"За разлика от други двойки допълващи се цветове, яркото оранжево и студеното синьо се асоциират с противоположни концепции - огън и лед, земя и небе, земя и море, ден и нощ, заложен хуманизъм срещу елегантна индиферентност, старомодни експлозии срещу футуристични научни решения. Това е изразно средство, защото то се използва умишлено и постига определена цел."
Изглежда убедително, независимо дали произлиза от цветовата теория, оранжево-синьото вече да е достигнало нивото на "утвърдена масова стилистична практика". За добро или лошо, тонирането на филмите по този начин им придава вид, типичен за съвременен филм.
Но пък както специалистът-колорист Щефан Зоненфелд коментира пред Guardian, "Няма конкретен процес на избор на цвят, когато седнем в прожекционната и лабораторията и кажем: "Ще използваме само допълващи се цветове, за да насочим зрителите в определена насока - и ще ползваме само тези комбинации". Всеки филм си има собствен вид."
Зоненфелд е работил по някои от най-зрелищните визуално и някои от най-оранжево-сините филми в последните 15 години: поредицата "Трансформърс".
"Трансформърс" са толкова биещо на очи оранжево-сини, че цял екип учени, изграждайки алгоритъм за по-автоматизирано цветово тониране, са го използвали като един от образците за тониране. Техният метод, публикуван през 2013 г., нагажда изходно видео с характерния визуален стил на който и да е филм.
Методът не е напълно автоматизиран - като минимум той изисква потребителят да укаже кои части от кадъра са преден и кои - заден план (фон), но определено е подобрение спрямо досегашната ситуация. С продължаването на усъвършенстването на технологиите за цветово тониране, вероятно ще виждаме още режисьори и оператори да прибягват към по-новаторски цветови палитри. А дотогава дебнете за още оранжево и още синьо.
