Наистина няма как заетото от „Живи легенди” място да не бъде възприето за шокиращо, но обяснението е, че създателите на филма и главният актьор в него (певецът Орлин Павлов) редовно призоваваха хората да ги подкрепят, докато течеше гласуването. Така именно това заглавие се класира най-високо от филмите, излезли след 1989 г.
Но дори 11-ата позиция да изглежда недотам заслужена, филмът не е лишен от достойнства и има своето място в класацията – а макар да е рекламиран като непретенциозна комедия, той нито е точно комедия, нито му липсват претенции. Всъщност „Живи легенди” е приятна трактовка на историята за човек, получил амнезия и забравил всичко, което му се е случило след завършване на училище. Той постепенно открива някои неприятни истини за живота, който е водел до момента и, естествено, получава шанса да се поправи. А покрай него и приятелите му от училище започват да се вглеждат в себе си и да опитват да си отговорят на въпроса защо порастването не се е случило така, както са си го представяли.
Очакваше се филмът на Георги Дюлгеров да е в челната десетка и има защо. Това е първият ни и най-известен филм за борбата на македонските българи, а подходът към пресъздаването на събитията около Илинденско-преображенското въстание е доста смел и оригинален. Съдбата на един обикновен поборник - Дилбер Танас, превърнал се от неук чобанин в мислещ човек и сподвижник на известни войводи, е метафора на общата ни история, в която човешки драми и политически игри променят изначалната идея на борбата и нейното значение.
Заради твърде нестандартния стил навремето Тодор Живков искал да забрани излъчването на „Мера според мера”. Твърди се, че го разубедила Надежда Андреева, професор по западноевропейска литература. Режисьорът Георги Дюлгеров пише сценария заедно с актьора Руси Чанев, като двамата използват за основа "Литургия за Илинден", романа на Свобода Бъчварова, излязъл на пазара през 1977 г. Руси Чанев изпълнява и главната роля на Дилбер Танас – семплия овчар, през чиито очи са представени лидерите на македонското движение. В „Мера според мера” е и последната роля на големия Григор Вачков, който умира преди края на снимките.
Класацията показва ясно, че зрителите имат афинитет към историческите филми, но любовта им към двете части на „Борис I” на режисьора Борислав Шаралиев е трудно обяснима.
Лентата надлежно събира всички недъзи на българите исторически епоси – например пресилен патос, тромаво действие и напълно безинтересен главен герой. Стефан Данаилов като статичния и примиренчески настроен Борис I повече разсмива непреднамерено, отколкото разчувства, а около него се мотаят схематичните образи на сестра му, неговата дясна ръка Кавхан Етх, Коста Цонев като Климент Охридски и Антоний Генов като Владимир Расате. Всичко това се разгръща в две части с по два часа дължина – а днес ние се оплакваме от „Дякон Левски”...
Най-хубавият български детски филм заслужава повече признание и в днешния ден, след като при излизането си е бил абсолютен фаворит на публиката. Всъщност филмът май само на пръв поглед е за деца. С привидно простичкия сюжет (по сценарий на Валери Петров), режисьорът Борислав Шаралиев успява да поднесе една универсална история, способна да стигне до всеки и днес, и преди 50 години. Актьорското присъствие на Апостол Карамитев и Мария Русалиева е незабравимо, но авторите успяват да изтръгнат най-доброто и от малките актьори, като 11-годишният тогава Олег Ковачев става звезда с изпълнението на главната роля.
Той се превъплъщава в 9-годишния Ваньо, който неусетно научава първите си уроци за живота – учи ги от своите майка и баща, от своя вуйчо и от децата, с които си играе на улицата, облечен в картонени рицарски доспехи. Момчето е объркано от първите си сблъсъци с грубостта, подлостта и егоизма, а вуйчо Георги сякаш е единственият, на когото Ваньо може да се довери.
Самото присъствие на този филм в класацията е достатъчно необяснимо, но 57-ото място вече си изглежда като гавра на фона на класиките, останали зад него. Историята за скучаеща млада жена от Сливен, която така и не може да намери мъжа на живота си, изглежда твърде остаряла от днешна гледна точка и любовта на зрителите към главната актриса Ели Скорчева не може да компенсира това.
Вдъхновен от реални исторически събития, Въло Радев прави един от най-хубавите си филми. В центъра е сложният идеологически конфликт между цар Борис III и генерал Владимир Заимов. Генералът е патриот и антифашист с ореол на герой, но също така бива разкрит като съветски разузнавач, обвинен е в държавна измяна и след това осъден на смърт чрез разстрел. Цар Борис отлага смъртната присъда, като очаква, че Владимир Заимов ще помоли за помилване. В решителните мигове и двамата се връщат в спомените си и преосмислят своите отношения.
В емблематичните роли на Петър Слабаков (Заимов) и Наум Шопов (Борис III), царят и генералът са представени преди всичко като хора и след това като държавници пред трудни решения. Дори и да не е докрай верен на историческата реалност, „Цар и генерал” се фокусира върху ситуация, която е някак показателна за цялата българска история.
Филм, който по-скоро може да мине в графата „Забравени”, но някак успява да се дореди до средата на класацията със своята пресилено драматична любовна история. Главната героиня живее в малко селце и си има дом, семейство и съпруг, който се държи лошо с нея. Тя си позволява да се влюби в своя съсед (Велко Кънев), но не успява да издържи на възмущението на околните към техния романс и предпочита да се завърне при мъжа си, примирена и унизена.
Очевидно силата на режисьорката Адела Пеева е в документалното кино и тя го е доказала с „Развод по албански”, „Чия е тази песен” и още доста филми.
Една от най-хубавите български комедии в случая е класирана твърде назад, но това не отнема от значимостта й. В сатиричен дух сценаристът Георги Мишев и режисьорът Едуард Захариев ни показват скромното пребиваване в село Югла на двама специални пратеници от София (Ицхак Финци и Филип Трифонов). Те са пристигнали, за да изпълнят с помощта на местните важна държавна мисия: да преброят дивите зайци в региона. Така под педантичното лидерство на другаря Асенов всички здрави мъже от околията се отправят към полята, но логично, не всички са максимално мотивирани да изпълнят поръчението.
По естествен и ненатрапчив начин филмът успява да разграничи смисленото от безсмисленото в това, което се случва на героите. Покрай безполезното начинание един ще изживее емоциите на младостта, а друг ще си спомни своята собствена младост. Без излишно идеализиране е изобразен и духът на българското село, а всеки може да си затананика зарибяващата музикална тема от филма, композирана от Кирил Дончев.
Фарсова комедия за непослушни куче и котка, които са изгонени от своите стопани и биват похитени от разбойника Павел Поппандов и фокусника Георги Мамалев. Дори да е забавлявал публиката при излизането си на екран, днес филмът на Джеки Стоев и този жанр като цяло изглеждат безвъзвратно остарели.
По разказите на Николай Хайтов „Мъжки времена” и „Сватба”, като самият писател е автор на сценария. Действието се развива във времена, когато краденето на жени е било обичай и тънък занаят. Един от най-добрите в този занаят е Банко – горд планинец, на когото е възложено да открадне хубавата и трудолюбива мома Елица. Той трябва да я отведе при мекушав младоженец, който мисли, че може да притежава всичко срещу пари.
Заедно с хората си Банко извършва кражбата. Но досегът с Елица, която се проявява като силна и свободолюбива личност, със собствено мнение и характер, кара сърцето на Банко да трепне. А Елица много добре разбира какъв човек стои насреща й и го моли да я вземе за себе си...
66-ата позиция може и да не изглежда толкова престижна, но е твърде висока за любовната трагедия между Стефан Вълдобрев и Параскева Джукелова (в случая италианец и българка), които попадат под ударите на времето и под режисурата на Станимир Трифонов.
Заради животинските инстинкти на служител на Държавна сигурност, върху влюбените се изсипват всички възможни ужасии - дебнене, агресия, изнасилване, нечовешки мъчения в Белене, нежелана бременност и трагичен финал. Не напомня ли на твърде много други български филми?
Първият филм на Рангел Вълчанов остава в сянката на по-късните му творби, но си остава по-добър от повечето от тях. Искрено и без излишни претенции, „На малкия остров” разказва за група затворници на изолиран остров, които се борят да запазят частица от своето достойнство и от вярата си в бъдещето. Четирима от тях решават да действат и замислят план за бягство, вместо примирено да чакат присъдите си. Изглежда, че нищо не е на тяхна страна, но постепенно и останалите затворници биват заразени от ентусиазма им.
Човещината и иронията, с която са разгърнати отлично измислените персонажи (отново по сценарий на Валери Петров) прави силно впечатление у нас и в чужбина. Филмът дава страхотен начален тласък на Рангел Вълчанов, който впоследствие развива шеметна кариера и е смятан от някои за най-големия български режисьор.
