Нихилистичната екстраваганца на сър Ридли Скот по сценарий на живия класик на американската литература Кормак Маккарти бе незаслужено сгазен във филмовата преса и потъна като един от най-лошо оценените филми на 2013-та.
Прекалено много уж уважавани блогъри и автори поставиха "Съветникът“ в своите анти-класации за провали на годината. Тежка делюзия.
"Съветникът“ не е на нивото на шедьовъра "Няма място за старите кучета“, с който неизбежно бе сравняван, но предлага достатъчно мръвка за всички ценители на песимизма на Маккарти и визуалното вълшебство на Скот.
Камерън Диас прави ролята на живота си като хищната манипулаторка Малкина, а сцената, в която тя прави секс с жълтото "Ферари“ на своето гадже и плячка Райнър (Хавиер Бардем) e чисто качество.
Още едно заглавие, което днес е осмисляно като култова класика, но при излизането си получава студен критически душ.
Сюрреалистичната едноименна екранизация по романа на Хънтър Томпсън "Страх и омраза в Лас Вегас“ дълго време остана неразбрана от професионалните писачи за кино и култура. Те оправдаваха ниските си оценки с липсата на развитие на персонажите и повтаряемостта на ситуациите.
Точно образите на космически надрусаните Раул Дюк (Джони Деп) и Д-р Гонзо (Бенисио Дел Торо) и нетрадиционната повествователна структура са огромни плюсове на този изключителен филм за упадъка на психеделичната хипи култура в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век.
Никой критик, който се е изложил с отрицателно ревю за този покварен шедьовър не би трябвало да бъде взиман насериозно никога повече.
През 1987-ма екшън маестрото Джон Мактирнън сервира на публиката един от най-мачистките и пращящи от тестостерон филми, правени някога - "Хищникът“.
Военната екшън фантастика с елементи на хорър е снимана в джунглите на Мексико с Арнолд Шварценегер, Джеси Вентура, Карл Уедърс, Бил Дюк и Сони Ландъм - всичките в превъзходна физическа форма и в постоянна надпревара за налагане на алфа-мъжкарски привилегии над останалите.
В края на деня Арнолд доминира всички, а финалната му конфронтация с извънземния ловец на хора е направена от материята, от която се създават филмови митове. Насилието и суровата милитаристична природа на "Хищникът“ първоначално отблъскват мекушавите либерални критици, но след като с дистанцията на времето филмът става глобален културен феномен, те са принудени да признаят неговото превъзходство и влияние върху няколко филмови жанра.
Когато огромният, оперен мафиотски епос "Белязаният“ си проправя път в кината в началото на 80-те години на миналия век, повечето критици са потресени. Бруталното насилие, стилистичните крайности, вулгарният диалог, преиграването на Пачино, разточителното времетраене... всичко, заради което днес обичаме "Белязаният“ тогава дразни елитните драскачи и те брандират бижуто на Браян Де Палма като "празен, тормозещ зрителите, раздут, второкласен филм“.
Още тогава става ясно, че не може да се вярва на кино критици и техните мнения никога не трябва да бъдат ориентир за публиката. "Белязаният“ е величествен и богат шедьовър, кино в най-чист вид с безгранично влияние върху културата и поне две поколения творци и зрители.
Монументалната гангстерска фреска на Де Палма, по сценарий на Оливър Стоун, премина триумфално през теста на времето и се настани трайно в съкровищницата на Западния свят.
А засрамените критици преосмислиха позициите си и под натиска на историята и "малкото приятелче“ на Тони Монтана бяха задължени да отдадат почести на чудовищния, кървав, екстремен и дивашки свръххит.
През 2013-та година повечето професионални критици не успяха да оценят хипнотичният трип до сърцето на мрака "Само Бог прощава“ и реагираха враждебно на поредната стилистична и идейна провокация на датския палавник Никълъс Виндинг Рефн.
Неон, насилие, кръвосмешение, отмъщение и бой в Банкок – какво по точно не му харесахте на този първокласен филм, дами и господа?
Проблемът на критиците – а в този случай и на зрителите – бе в липсата на ясен наратив и образи.
Но тук тактиката на Рефн за изграждането на стил, който да доминира над съдържанието работи прекрасно.
