С над 2 милиарда долара глобални приходи от продадени билети, 55 награди и повече от 120 номинации, "Междузвездни войни: Епизод VII – Силата се пробужда" се превърна в най-масивния филмов хит от "Аватар" насам. За разлика от предишния опит за рестарт на сагата, започнал с бързо намразения "Епизод I - Невидима заплаха" от 1999-а, този път станахме свидетели на внушителен триумф.
"Епизод VII" обаче изобщо не заслужава репутацията си. Филмът е техничарски, стандартен и гледаем корпоративен блокбастър с пакет от проблеми и проблясъци. Някои от сцените работят, други дрънчат на кухо. Режисьорът и сценарист Дж. Дж. Ейбрамс, който взе юздите на "войните" от Лукас, почти се доближава до големия Спилбърг, когато обаче той е в слаба форма.
Епохалните амбиции на филма, захранени и трескавото световно очакване, се огъват в тавана на таланта на Дж. Дж. Просто това не е онзи велик комерсиален филм, който феновете и критиците създадоха във въображението си, убеждавайки света, че илюзията е реалност.
Комиксовата хиперпродукция "Отмъстителите" се превърна в катализатор на процесите, които ускориха скапването на комерсиалното кино. Това е филмът, който потвърди доминацията на супергеройските сюжети в развлекателния свят и дори разшири измеренията на тяхното влияние върху световната публика.
Режисьорът Джос Уедън е олицетворение на филмовата посредственост. Не е чак ужасен, но е драматично далече от майсторите на качествения спектакъл. Въпреки огромния си бюджет и няколкото по-внимателно пипнати кадри, филмът лъха на пешеходна телевизионна естетика. Художествено скучен и идейно скован. Сам по себе си филмът е доста надценен, но на мета ниво и като влияние върху културата е направо катастрофален и ужасяващ.
Moonlight е онзи филм, който взе "Оскар" само защото разказва за емоционалните приключения на чернокож гей от непривилегирован произход в големия лош, бял, патриархален и хетеросексуален англоезичен Запад.
Холивуд успя да покрие няколко важни политически коректни норматива с един филм – Moonlight има чернокож режисьор, изцяло чернокож каст, LGBTQ тематика и мюсюлманин (Махершала Али) в една от важните роли. Али също спечели „Оскар“ за играта си. Или по-скоро за идентичността си.
И всичко това се случи в годината, в която избраха Доналд Тръмп за президент на САЩ и след годината, в която се проведе унизително глупавата и расистка "сошъл джъстис" кампания #OscarsSoWhite. Филмът не е слаб, но е абсурдно да бъде третиран като шедьовър. "Ню Йорк Таймс" го класира в топ 20 на най-великите кино творби от началото на века. Това е обидно нелепо.
Журналистическата драма по истински случай "Спотлайт" спечели "Оскар" за най-добър филм в конкуренция на многократно по-качествени заглавия като "Лудият Макс: Пътят на яростта" и "Завръщането". Решението на Академията бе предсказуемо и политическо.
"Спотлайт" е типичната престижна драма – социално ангажирана и с важно послание. Филмът ни връща към разкритията на разследващи репортери от "Бостън глоуб" за педофилска мрежа, създадена от католически свещеници.
Филмът е добре написан и грамотно режисиран, притежава впечатляващи актьорски изпълнения и заслужава да се гледа един път. Но не е нещо специално. Със сигурност не заслужава "Оскар" за най-добър филм и универсално критическо възхищение.
Феминистката версия на "Ловци на духове" е единственият наистина ужасен филм в тази селекция. Дори едно положително ревю за подобна художествена катастрофа щеше да бъде престъпление срещу добрия вкус.
"Ловци на духове" не беше третиран като филм, а като важно оръжие в културната война. Това е феминистка версия на обичана от момчетата осемдесетарска класика, в която мъжкият каст е заменен с изцяло дамски състав. Всички притежатели на пениси са изобразени като пълни малоумници от бездарния режисьор Пол Фиг.
Във филма дори има сцена, в която мацките показват на лошия мъжки дух кой командва, като стрелят в оная му работа. "Ловци на духове" е болезнено лош опит за кино пропаганда, който бе съсипан от публиката, но критиците се опитаха да хипнотизират нормалните хора с някакви абсурдни положителни ревюта. Срам за тях.
