Филмовата адаптация на "Форест Гъмп" от писателя Уинстън Грум печели похвалите на критиката, любовта на почитателите, както и шест награди "Оскар" в някои от най-важните категории – най-добър филм, режисура и главна мъжка роля на Том Ханкс.
Грум обаче не е никак доволен от крайния резултат по редица причини. Той е огорчен, че никой от екипа на филма дори не споменава името му при награждаванията, но по-важното е, че сценаристите и режисьорът Робърт Земекис правят доста промени по сюжета.
Писателят е недоволен, че във филма интелектуалните затруднения на героя му са смекчени и са представени далеч по-невинно, за да са по-лесни за гледане. Същото се отнася и за други детайли, които биха разстроили зрителя. Така, когато пише продължението на романа "Форест Гъмп", Грум изрично посочва, че не желае книгата да бъде екранизирана.
Писателят Роалд Дал всъщност не е харесвал нито една екранизация по своя книга, но най-много е мразел адаптацията от 1971 г., наречена "Уили Уонка и шоколадовата фабрика". Тук историята е подобна на тази с "Форест Гъмп" – филмът излиза по кината и жъне успех, а актьорът в главната роля – Джийн Уайлдър – се харесва на малки и на големи.
Но Дал отказва името му да се асоциира с продукцията и е крайно недоволен от някои решения във филма. Авторът не може да преглътне, че на шантавия Уили Уонка се обръща повече внимание, отколкото на малкия Чарли. Всъщност за това кощунство подсказва и името на филма – книгата в оригинал се казва "Чарли и шоколадовата фабрика".
За Уайлдър пък писателят казва, че е "ненужно весел и приповдигнат", а целият останал каст определя като "твърде претенциозен и не на място". Дал категорично отказва продължението - "Чарли и големият стъклен асансьор" - да бъде превърнато във филм.
Крисчън Бейл прави една от най-добрите роли в живота си в образа на Патрик Бейтман, а екранизацията по едноименния роман на писателя Брет Ийстън Елис е финансов фурор, който бързо се очертава като попкултурен феномен. От всичко това има само един недоволен – самият Елис.
Авторът е на мнение, че книгата му никога, ама никога не може да бъде филмирана адекватно, и се убеждава в това, след като гледа "Американски психар" на голям екран. Елис допълва, че сюжетът е замислен за роман и няма никаква нужда да бъде пресъздаван във филм, защото така става безинтересен.
Друг проблем, който отбелязва писателят, е, че режисьор на екранизацията е жена. Той смята, че ако въобще историята на Патрик Бейтман трябва да бъде преразказвана повторно, то следва да бъде от мъжка гледна точка. "Има причина да няма женски Хичкох или женски Скорсезе", заявява Елис за ужас на всички феминистки.
Романът "Аз съм легенда" на Ричард Матисън от 1954 г. е пресъздаван на екран няколко пъти, включително във филмите "Човекът Омега" и "Аз съм Омега". Най-новата екранизация от 2007 г. запазва оригиналното заглавие, а в главната роля е Уил Смит. Това се оказва един от филмите на годината със завидно висок боксофис.
Когато Матисън разбира за новата екранизация, той не може да скрие разочарованието си и възкликва, че не знае защо Холивуд продължава да използва книгата му, след като не може да я филмира особено точно.
Достатъчно е да кажем, че във филма с Уил Смит дори и краят е коренно различен от този в романа – своеволие, което писателят така и не удостоява с коментар.
Алън Мур винаги е искал работата му да си остане на хартия и да не бъде преразказвана от сценаристи и режисьори. Той не харесва нито една адаптация по негово произведение, но е особено критичен към екранизацията по графичния му роман "В като Вендета", която излиза по кината през 2006 г. с Натали Портман и Хюго Уийвинг в главните роли.
Споровете започват още преди премиерата, след като Уашовски, тогава още братя, смело казват, че са говорили с Мур и той е "много развълнуван от проекта". На това авторът отговаря, че не просто не е развълнуван, а не иска да има нищо общо нито с Уашовски, нито с адаптацията им.
Когато филмът вече е по киносалоните, Мур е още по-разгневен, защото почти никъде в него не се споменава и дума за атмосферата на фашизъм, която той обрисува, и за анархията като алтернатива. Вместо това, допълва той, сценаристите правят една скромна и срамежлива интерпретация, с която ги е страх да не разсърдят някого.
Мнозина смятат, че работата на Стенли Кубрик по екранизацията на едноименния роман на Антъни Бърджес е гениална. Самата книга се смята за едно от най-важните литературни произведения на XX век, а филмът е посрещнат със също толкова възторг и положителни отзиви.
Самият Бърджес не е сред феновете на филма, най-малкото защото по това време той съжалява, че въобще е написал романа. Неговата банда от убийци и изнасилвачи бавно, но сигурно се превръща в легенда в поп-културата – факт, който писателят ненавижда.
Той е на мнение, че филмът само улеснява тази тенденция и е още по-труден за разбиране и от книжния оригинал. Огорчението му от продукцията на Кубрик води и до край на приятелството между автора и режисьора.
Филмът от 2005 г. с участието на Матю Макконъхи и Пенелопе Круз е адаптация по едноименен роман от серия книги, които разказват за приключенията на Дърк Пит. Въпреки звездния си каст, продукцията се оказва пълен провал, който критиката прави на пух и прах.
Според писателя Клайв Къслър неуспехът се дължи на това, че не му е предоставен контролът върху сценария и режисурата на филма. Той твърди, че му е била обещана абсолютна власт върху случващото се на снимачната площадка, но това така и не се случва.
Обвиненията на Къслър стигат дори до съда, където той губи делото и още повече намразва филма.
Враждата между авторката на "Мери Попинз" – Памела Травърз – и Уолт Дисни е толкова легендарна, че самата тя е превърната в отделен филм. “Спасяването на мистър Банкс“ е с участието на Том Ханкс и Ема Томпсън и разказва за борбата на Дисни да пренесе Мери Попинз на голям екран.
Дъщерята на Дисни обожава историята за бавачката и затова баща й е решен да я екранизира. През 1961 г. компанията най-накрая придобива правата с уговорката Травърз да следи отблизо снимачния процес – искане, което впоследствие е напълно пренебрегнато. Писателката дори не получава покана за премиерата на филма.
Когато най-накрая успява да изгледа "Мери Попинс", авторката е разстроена от видяното и плаче през почти цялото време. Травърз не харесва почти нищо от екранизацията, ненавижда актьорите и смята, че книжният й оригинал е напълно осакатен.
Филмът от 1980 г. на Стенли Кубрик се разглежда като един от най-добрите хоръри и въпреки че авторът на "Сиянието" – Стивън Кинг – харесва работата на режисьора, той не може да се отърси от усещането, че всъщност мрази тази екранизация. С времето Кинг започва да смята, че това най-вероятно е най-слабата адаптация по негова книга.
Основните забележки на автора са по героите и тяхното представяне на екрана. В романа става ясно, че Джак е бил добър човек, тласнат по пътя на алкохолизма и лудостта, докато във филма мотивацията за действията му според Кинг не е никак ясна и така героят му изглежда почти противен на зрителите.
Писателят не е и особено голям почитател на Джак Никълсън, а за Шели Дювал в ролята на Уенди твърди, че е там, "просто за да пищи от екрана и да изглежда глупаво". "Това не е жената, за която съм писал в книгата си", категоричен е Кинг.
