Най-новият филм на Ивайло Христов вече може да се похвали с няколко престижни награди. В „Каръци” режисьорът успява да надгради над досегашните си ленти („Имигранти”, „Приятелите ме наричат Чичо”, „Стъпки в пясъка”) и да обрисува едни живи и достоверни персонажи, които не просто забавляват зрителя по време на филма, но и внезапно го натъжават, щом си даде сметка, че присмивайки се на тях, той всъщност се присмива на собственото си нещастие.
Главните герои са група ученици в малък български град, изградили собствена изначално сбъркана йерархия на взаимоотношенията и борещи се с пълната липса на перспективи в битието си. В крайна сметка не е преувеличено да се каже, че „Каръци” е най-хубавият български филм за прехода, макар че (и именно защото) не показва никакъв преход, а само резултатите от него.
Филмът, с който именитият български режисьор Георги Дюлгеров се сбогува с киното, е един самоироничен портрет на съвременния човек, обхванат от кошмара на миналото и предчувствия за бъдещето, хванат във вдетиненото си настояще.
„Буферна зона” не е лесен за гледане, натоварен е с препратки, внушения и послания, но зад тях се крият ценни и оригинални идеи. Авторите сякаш и за миг не търсят съчувствие и разбиране у зрителите, а напротив – с всеки жест, постъпка, непреодолян страх и извършена подлост от главния герой искат да отдалечат зрителя от него, гордо да не дирят прошка, разбиране, дори и лека симпатия, а да демонстрират комплекси и вини, сведени до смехотворност. И да ни сблъскат с един реален до болка човек.
От друга страна, в главната роля Руси Чанев някак успява да издигне образа на този така боязлив, коварен и себичен герой - като му придава едно особено достойнство и на моменти го прави даже симпатичен в цялата му комичност.
Завоюва „Златна роза” 2015 за най-добър късометражен филм заедно с „Ecce homo”, но по-важното е, че успява чрез детайли и нюанси да придаде широка значимост на една привидно простичка семейна история. Базиран на разказа „Джанго” на Деян Енев, „Синът” показва как бедно ромско семейство води борба за оцеляване и в нея си има ясен водач – бащата.
Той трябва да подготви своя заместник в лицето на момчето в семейството, което няма никакъв друг избор, освен да стане като баща си, и то чрез рязък прескок. Бащата деликатно, но целенасочено го възпитава именно за този момент, като първо цели да ампутира любовта му. И да му забрани да проявява милосърдие към което и да е същество извън неговите преки отговорности.
Базираната на истински случай история за учителка, ограбила банка, вече получи доста похвали и награди и се превърна в най-изтъкнатия български филм в последно време. Голямото достойнство на „Урок” е, че сюжетът е поднесен умерено, без да издава присъди на своите герои, без да поучава зрителите, без да им налага свои изводи и обобщения.
Учителката (в забележително изпълнение на Маргита Гошева) нито е положителен образ във враждебна среда, нито е обрисувана като мъченица, макар че мнозина зрители най-вероятно ще я ожалят и даже възвеличат. Преди да стигне до своите най-тежки решения, тя се сблъсква с предизвикателства и обстоятелства, към които зрителят просто няма как да остане безучастен заради изключителната им достоверност. Предаден от роднина, размотаван от банки и институции, унижаван заради принципите си, сякаш борещ се сам срещу всички, включително срещу най-близките си - кой не е преживявал това поне веднъж в живота?
С мрачната си социална утопия „Цветът на хамелеона” засрами всички кинематографии отсам бившата Желязна завеса, пък и оттам, на тема досиета, шпиономания, държавни служби и, както гласи клишето, „ролята на малкия човек”. Филмът успя и по някакъв начин се надсмее над всички български кинодейци, опитали в демократичните години да направят филм за соца и за недъзите на ДС - но по-скоро изкарали на преден план своите собствени творчески недъзи.
С режисьорския си дебют Емил Христов (снимал като оператор някои от най-хубавите филми у нас, включително „Каръци”) екранизира романа на Владислав Тодоров „Цинкограф” по неочаквано ярък и дързък начин и спечели фестивалната публика на доста места в Европа и Америка. А кой можеше да предположи, че Руши Видинлиев е актьор от такава класа, ако не беше тази парадоскална история за самодейно организирана мрежа на тайните служби?
Неговият герой създава напълно въображаем отдел на тайната полиция и успява да вербува група хора, които започват да прекарват времето си в безспирно следене един на друг. Тук темата за досиетата не е елементаризирана, а безпрецедентно поставена на друго ниво – целият свят е представен като мнима мрежа от манипулатори, които действат ръководени от... да го наречем безлюбието си.
Преди да създаде такова силно впечатление в „Урок”, Маргита Гошева направи друга интересна, макар и доста различна роля. И то в смел филм в редкия, но страшно кинаджийски формат на среднометражното кино.
„Три дни в Сараево” описва срещата на две млади жени в босненската столица, която те постоянно сънуват, без да са я посещавали преди. Имат усещането, че нещо или някой ги е пратил в този град, сякаш да спасяват каквото има за спасяване, като помогнат и на себе си. Усмихнати, с чувство за самоирония, абсурд и очаквателно любопитство, те бродят из града и очакват нещо да им се случи, а ако не – ще го предизвикат сами.
Чрез двете героини и мястото на действието филмът повдига въпросите за двуличието на света, за примеса на възвишеното с кървавото и необяснимия ужас от тази диалектика, тежаща като някаква голяма сянка. Която е изразена в спомена, свързващ двете героини в детството им - танца „Болеро" на шампионите по фигурно пързаляне от Олимпиадата в Сараево през 1984 г.
Документален филм за група остаряващи заедно иманяри, който ще ви разсмее, умили и натъжи – именно благодарение на тези зевзеци с неокастрени езици в ничията територия под лозята и нивите на Бяла. Златотърсачите на бай Иван Джака могат да минат и за измислени герои, но не са, те прекрачват при нас направо от дивия плаж и фургоните си в северната част на Кара дере - без цензура и кинотворчески примеси.
Филмът се върна с четири награди зад граница още преди да направи премиерата си в България, и малко или много спомогна в борбата за опазването на Кара дере. Но даже напълно извън контекста, той просто предложи качествено документално кино.
