Нивото на трудност при заснемането на "1917" е ненормално. Целият филм е направен да изглежда така, сякаш е един цял, непрекъснат кадър. Действието се развива в реално време. Дори само това изглежда като достатъчно предизвикателство, но фактът, че става дума за филм за Първата световна война с екшън моменти, експлозии и практически ефекти, както и че е сниман почти изцяло на терен (вместо в студио), го прави почти невъзможен.
Това, че Дийкинс не само успява с тази тежка задача, но и го прави динамичен и красив е още по-голямо доказателство за неговите умения. Дори само частта от филма, която се развива по тъмно - а единствената светлина идва от сигнални факли - е единствена по-рода си. Като за филм с една камера "1917" носи богата палитра от емоции, благодарение на прецизната и мотивирана работа с камерата и композицията на кадрите.
Дийкинс през последните години създава някои от най-добрите си творби. Колаборацията му с режисьора Дени Вилньов за трети път доведе до най-безупречната им съвместна творба. Стабилното, бавно темпо на Вилньов позволява изображенията на Дийкинс наистина да се отпечатат в съзнанията на зрителя, а операторът се възползва напълно от впечатляващите научнофантастични декори, като ги осветява по изненадващи, хипнотизиращи начини.
И наистина, начинът, по който Дийкинс използва светлината в "Блейд Рънър 2049", e невероятен, и отново е изцяло в услуга на изтормозения вътрешен свят на основните персонажи. Той прегръща идеята, че околната среда във филма е жертва на климатичните промени, като използва определени елементи, за да създаде зашеметяващи пейзажи, които да обграждат героите.
Красивите картини обаче помагат. "Няма място за старите кучета", който в крайна сметка донесе "Оскар" на братята Коен (а Дийкинс загуби в своята категория от Робърт Елсуит за "Ще се лее кръв") е зашеметяващ проект и една от най-добрите колаборации на Дийкинс и двамата Коен. Става дума за уестърн, но не в традиционния смисъл, а операторското майсторство на Дийкинс не толкова показва красотата на пейзажите на Тексас, колкото използва изолацията на различните терени, за да подсили усещанията за заплаха и страх в зрителя. А начинът, по който Дийкинс осветява и снима Антон Чигур (Хавиер Бардем) - почти като извънземна фигура - спомага много за подсилване на чистото зло, което струи от персонажа.
Когато човек мисли за Роджър Дийкинс, често в главата му изникват "великолепни изображения", но този оператор е също така невероятно адаптивен. Във "Фарго" например има методично качество в снимането, което е изцяло в услуга на невероятната история, разказана от братята Коен - историята на "добър" човек в добър град, който прави нещо много, много лошо. С намаляване на акцента върху "кино" визията на филма, събитията, които се случват, изглеждат още по-ужасяващи, а кадрирането и постановката придобиват основно значение. Отново пример за това, че великата операторската работа е отвъд улавянето на красиви картини.
Възможно е "Убийството на Джеси Джеймс..." да е един от най-добре изглеждащите филми, създавани някога. Известна е историята, че Warner Bros. не са доволни от филма, който режисьора Андрю Доминик им дава. След това се опитват чрез различни монтажисти, които бърникат из заснетия материал, да опитат да постигнат нещо, което да е повече в духа на трилър/екшън ъгъла, който са очаквали от филм с такова заглавие.
Но това, което Доминик е направил, не може да бъде поправено. И, наистина, "Убийството на Джеси Джеймс..." не е трилър, а съзерцателна, подобна на сън медитация върху темите за известността и самотата, уловена по подходящ начин от камерата на Дийкинс.
Със сигурност е уестърн и операторът ни дава някои от най-зашеметяващи изгледи, някога показвани на екран, но в същото време се съобразява със сънноподобното усещане на филма. Освен това е важен и начинът, по който Дийкинс кадрира Джеймс – като някой, който е едновременно по-голям от живота, но също така е почти пришълец – мъж, разкъсван от публичния си образ и личните си копнежи. Заради всичко това "Убийството на Джеси Джеймс..." се нарежда сред може би най-добрите филми на Дийкинс.
Без значение дали сте съгласни, че "Скайфол" е един от най-добрите филми за Джеймс Бонд, не можете да оспорите наистина невероятното операторско майсторство на Дийкинс. Това е един от най-добре заснетите екшън филми на XXI в., като камерата улавя Бонд като застаряващ герой, който се съмнява в собственото си място в един променящ се свят. Декорите са впечатляващи с тяхното богатство – от боя в осветения от неон небостъргач, през преследването в лондонското метро до "пламтящия" финал.
Всичко това е още по-впечатляващо, когато разбереш, че всички тези сцени са заснети в студио, а Дийкинс създава наистина реалистично изглеждащи условия с осветлението си, но, разбира се, я има и страхотната работа на терен в Шотландия. Филмът утвърждава Дийкинс като един от най-добрите и най-гъвкави оператори днес.
"О, братко, къде си?" е един от първите филми, снимани дигитално. Това дава на Дийкинс и братята Коен много повече контрол около специфичните цветови корекции, които те искат да използват. Резултатът е филм, който изглежда като книжка с разкази, а острата и в някаква степен преувеличена естетика на Дийкинс подсилва усещането, че гледаш приказка. Свършеното от оператора носи онази опасна нотка, която приляга напълно на предизвикателствата, през които преминават тримата не особено умни главни герои.
Макар да е един от най-обичаните филми на всички времена, "Изкуплението Шоушен" е далеч от това да е хит в боксофиса, когато излиза на екран през 1994 г. Въпреки това след редицата номинации за "Оскар" – включително за най-добър филм и най-добър оператор – както и безброй телевизионни излъчвания след това, той се превръща в познато и обичано заглавие.
Работата на Дийкинс тук е едва доловима и свързана много повече с кадриране и движение на камерата, отколкото с това да се заснеме красив кадър. Факт е, че има няколко кадъра, заснети с кран, които са някак изненадващи за зрителя, но подсилват емоциите в сцените. Има причина този филм да е така популярен и работата на Дийкинс е сред причините за дълголетието му.
Макар днес рядко виждаме чернобели продукции, Роджър Дийкинс използва формата по майсторски начин във филма на братята Коен от 2001 г. С него режисьорите се завръщат към територията на нео-ноар. С премахване на цветовете от кутията си с инструменти, Дийкинс прави чудеса със сянка и светлина, създавайки невероятни изображения едно след друго. Съпоставянето на Щатите през 50-те с история за убийство и измама е перфектно, а работата на Дийкинс с камерата красиво балансира двете.
Две неща: първо - лошите филми могат да бъдат заснети добре, и второ - "Селото" не е лош филм. Макар трилърът на М. Найт Шаямалан да пострада от твърде високите очаквания, ако го гледате още няколко пъти, обратът в него сякаш идва с една идея по-плавно. Това е атмосферичен трилър, а не чист хорър филм, и показва част от най-добрата работа на Дийкинс.
Привързаността на Шаямалан към статични кадри позволява на оператора наистина да се изфука по отношение на осветлението и кадрирането, а образите наистина имат обсебващо качество, което се просмуква в целия филм. Ако скоро не сте гледали "Селото", пробвайте отново, дори да е само, за да се насладите на работата на Дийкинс.
