С втората част на Rebel Moon - The Scargiver, Зак Снайдър успя да постигне това, в което толкова много хора се съмняваха - че може да създаде дори още по-досаден и труден за гледане филм.
В тази лента има от всичко, което човек може да очаква от творба на Снайдър: епично изглеждащи сцени на забавен кадър, героична музика, гротескни бойни сцени, мускулести хора, високопарни приказки за достойна смърт и трагични, неразбрани персонажи.
Заради насищането на всички тези елементи обаче филмът изглежда като голяма и куха гротеска. Носи същото усещане като да преядеш с много сладък шоколад - тежест, горчив вкус в устата и съмнения относно направените житейските избори.
Rebel Moon - Part Two: The Scargiver излезе на 20 април в Netflix и оттогава насам се превърна в най-ниско оценения филм на Зак Снайдър въобще - едва 18% одобрение от критиците и 53% от зрителите в Rotten Tomatoes, както и оценка от 5,2 от 10 в IMDb.
Ако искате да си припомните трейлъра на Rebel Moon 2, можете да го видите тук:
Да започнем с нещо положително за филма - няма причина да се притеснявате от спойлери, защото вече най-вероятно сте го гледали поне 10 пъти, просто в други продукции. Сюжетът е лесно предвидим, а изненадите са по-скоро досадни, отколкото емоционални.
The Scargiver ни посреща там, където ни остави първият филм A Child of Fire - героите са победили лошия адмирал Атикъс Нобъл, а протагонистката Кора му е пръснала черепа.
Само че, както видяхме и в края на предния филм, адмиралът е поставен в някаква възкресяваща машина, взета назаем от "Матрицата", и е върнат обратно към живота - по-лют и по-зъл от всякога. И сега той се запътва към мирната луна Велт (мястото с фермерите от първия филм), за да си отмъсти.
Междувременно Кора и събраните от нея велики бойци пристигат на Велт, само за да разберат, че имат само пет дни, преди врага да дойде. За това време те трябва да оберат реколтата и да подготвят защитата на колонията си с помощта на единствения оцелял войник от Света Майка.
А вечер да пият, да танцуват и да си разказват тъжни истории от миналото за това как всички са се превърнали в такива емоционални развалини. Дори роботът, озвучаван от сър Антъни Хопкинс, има своята трагична история...
След това идва ред на голямото пуцане, което заема по-голямата част от филма.
И тук Снайдър не се притеснява да си "взима" от други филми и истории, като особено отличителни са такива "чопнати" моменти от "Междузвездни войни", "Великолепната седморка", "Матрицата", но също така и от историческото убийство на Гай Юлий Цезар.
Нямаше да е чак такъв проблем, ако заемките бяха съчетани в обща, смислена и интересна история. Вместо това на моменти зрителят трудно може да си обясни действията на персонажи, в които липсва каквато и да е логика.
Това обаче е негатив само ако сте тръгнали да търсите логика в този филм. Ако сте го избрали заради екшъна, епичните сцени и заради името на Зак Снайдър, едва ли ще имате чак такава драма с кашата от "вдъхновения".
Трудно обаче могат да се игнорират безкрайно лошите диалози.
Те бяха ключов елемент и от първия филм, но тук слабите реплики са издигнати на съвсем ново ниво. Разговорите между героите звучат като писани от тийнейджър, обсебен от идеята за своята все още несъзряла особено мъжественост.
Всичко е героизъм, достойна смърт, братство и архетипни роли. От нищото изскачат мотивационни речи, които пораждат само и единствено състояние на тежък криндж.
Междувременно злодеите са толкова стереотипно зли, че в един момент приличат на карикатури, а не на реални персонажи.
За мен най-голямата слабост на Rebel Moon - Part 2: The Scargiver е, че изглежда клиширан до степен, в която няма пълноценни персонажи, а само схематично изградени образи - роли, а не личности.
Опитът да се разкаже миналото им не помага особено, защото зрителят не получава нищо освен епични кратки ретроспекции, в които всеки говори по малко за себе си.
Повече е в сравнение с първия Rebel Moon, когато всеки от тези велики бойци имаше още по-малко представяне, но със сигурност не е достатъчно, за да започне да ни пука за героите.
Така до края на филма човек трудно запомня имената на персонажите, а ги асоциира с по една водеща черта - главната героиня; фермерът, дето ѝ е гадже; генералът; корейката с НЕлазерните мечове; принцът без царство; една бунтовничка... Може да е имало и още някого, но всички се забравят лесно.
Ако има нещо добро, което може да се каже за Rebel Moon - Part Two: The Scargiver, то ще е за бойните сцени.
Не е изненада, че Снайдър е обърнал солидно влияние в тази посока, като бойната хореография е в типичния за него стил - интересна и внушителна, макар и не особено практична, с брутално насилие, множество експлозии и сцени на забавен кадър, които да подчертаят важните мигове.
Отвъд това актьорската игра отново не е нищо особено. Може би заслужава да отбележим София Бутела, която и тук успява да бъде най-безличния и скучен протагонист от много време насам.
Просто не можеш да ѝ повярваш, че е героинята, за която се представя - непобедима бойна машина, разбита емоционално от злата империя, а сега за първи път намираща истинско семейство сред малката фермерска общност.
Останалите от актьорския състав не са кой знае колко по-добре, но с такъв сценарий и режисура... толкова.
Крайният резултат е един помпозен, на моменти откровено инфантилен филм, който се опитва да бъде тестостеронно чудовище, но на практика е скучна боза, която човек забравя два часа след самото гледане.
Може би най-тъжното е, че Снайдър оставя краят отворен, та току виж след няколко години видим още едно продължение на това филмово недоразумение.
Присъдата ни за Rebel Moon - Part Two: The Scargiver очаквано е слаба - едно, едничко кафенце.
[[html:7635,]]
