Още с откриващия си кадър "В сърцето на машината" подсказва, че на зрителя му предстои една история за - както гласи клишето - светлината в края на тунела.
В началото на новия български филм, под звуците на затворнически хор, изпълняващ химна, камерата плавно излиза от сграда, за да ни покаже покрития с бодлива тел двор и строените там пеещи затворници.
В следващите час и 40 минути "В сърцето на машината" е урок по човещина, преподаден от група затворници на фона на металургичен завод, символ на превръщането на много от самите нас в безсърдечни машини.
Филмът ни запраща в август 1978 г. Там срещаме няколко мъже, привикнали вече към затворническото съществуване и събрани около неформалния си лидер - Боян Радулов, по прякор Бохеми (Александър Сано). Въпреки присъдите им за убийства - а на един за изнасилване - не виждаме в тях закоравели престъпници, каквито фантазията лесно може да нарисува, а нормални хора от различен произход, чиято обща съдба - тъй важна тема във филма - ги е превърнала в приятели.
Частица нормалност в ежедневието им е работата в завода "Кремиковци". 2 дни бачкане там се равняват на 3 излежани, както отбелязва Бохеми. Един ден той получава задача от директора - с неговата бригада трябва да се заемат с по-сложна производствена задача в завода. Ако успеят да вдигнат производителността за няколко месеца, Радулов го чака тъй желаното помилване и възможност да види детето си.
Когато обаче пристигат в завода и започват работа, една привидна случайност (или съдба?) обърква деня. Обърква плановете. Обърква живота им... отново. Стига се до заложническа ситуация, а Бохеми трябва да маневрира между напрежението сред другите затворници и намиращите се при тях надзиратели и онези отвън, които искат да решат възникналата ситуация - с думи или с огън.
С "В сърцето на машината" режисьорът Мартин Макариев и сценаристът Борислав Захариев разказват една камерна история за това, че човещината може да вирее и там, където към теб могат спокойно да се отнасят нечовешки. Че зад затворническите прякори и досиета стоят хора с истински имена, със съжаления и мечти, жадуващи за някакво изкупление.
Затворниците бързо ти стават симпатични заради химията помежду им, а симпатията се засилва заради невъзможната ситуация, в която се озовават, и решенията, които взимат. Постепенно тяхната цел, привидно абсурдна за днешните времена на бездуховност, добива очакван, но логичен смисъл и започваш да се надяваш да я постигнат.
И не, целта не е свобода. Поне не тяхната.
Особено помага и контрастът, който се създава между тях и старши надзирателя Векилски. Персонажът на Юлиан Вергов е олицетворение на липсващото сърце на държавната машина, която се опитва да окове не само тялото, но и духа.
Мълчалив садист, ходещо препотвърждение на резултатите на Станфордския експеримент*, Векилски ни напомня, че понякога истински лошите хора са не тези с присъдите.
Това показва и капитан Козарев (Башар Рахал), воден от принципа "първо стреляй, после пак стреляй". Той и директорът на затвора (Христо Шопов) са двете лица на държавата; двата подхода при решаване на конфликт. Единият вижда хора и възможност за диалог, другият вижда мишени.
От самите затворници особено изпъква - не само заради хиперболизираната му физика - Сатъра, мълчалив гигант, твърде дълго чакал изпълнение на смъртната присъда. Великолепно с ролята на чудовището със сърце се справя македонският актьор Игор Ангелов ("Южен вятър").
Стоян Дойчев ("Възвишение", "Татковци") пък естествено и с лекота влиза в кожата на ром на име Краси, имащ по-простички, но и по-универсални виждания за живота. В тази иначе мрачна, сериозна история натрупаното напрежение от време на време се изпуска именно чрез неговите комични включвания.
Актьорският състав, съставен изцяло от мъже с оглед на историята, като цяло е убедителен. От огромна полза е това, че сценарият им позволява да говорят като нормални хора - ругатните не са изключение, а нещо обичайно. Чудесен пример, че времената, в който героите в българските продукции говореха дразнещо книжовен и изкуствен български език, вече остават в миналото.
Интересното е, че възможност за развитие получават най-вече второстепенните персонажи, вместо привидният протагонист.
Бохеми от начало до край е по-статичен от някои от останалите в позицията и поведението си, като това може да бъде оправдано от ролята му на разказвач и същевременно на лидера по неволя, чиито собствени разбирания за редно и нередно са изправени пред изкушенията на личния интерес.
Това, което натежава на "В сърцето на машината", всъщност е натрапчивата на места музика. Сцени, които щяха да работят достатъчно добре с тишина и гласовете на актьорите, са придружени с музикален фон, който да смели емоцията за всеки зрител - "тук е тъжно", "тук има надежда" и пр.
Отвъд това, техническото изпълнение прави само добро впечатление. Макариев и операторът Андрей Андреев улавят действието в чудесни, обмислени кадри - от вече споменатата откриваща сцена до красивите заигравки с кръстоподобните разрези в един струг с ключово място в сюжета.
Така "В сърцето на машината" успява, въпреки някои съвсем дребни недостатъци, да бъде хубав пример за съвременното българско кино, което може да достигне и до чужда публика с общочовешките си теми.
Че и едно необходимо в днешните времена напомняне от екрана колко много се нуждаем от това да правим добро.
"В сърцето на машината" е в кината от 18 март, а може да го видите и преди това на предпремиерните прожекции. А тук можете да чуете разговора ни с едно от лицата на филма - Стоян Дойчев, в подкаста "Първа страница":
—
* Станфордският затворнически експеримент на от 1971 г. на психолога Филип Зимбардо поставя група студенти в ролята на затворници и пазачи и показва влиянието на ограничената свобода и властта върху поведението.
