Да, The Beatles не са били застраховани от това да не харесат собствения си албум. "Let it be" е дванадесетият им и последен албум, за който се събират с продуцента Фил Спектър. Но по онова време това, което по-късно ще се превърне в епитафия на групата, не е посрещнато с особено въодушевление, особено за избора на Спектър като продуцент.
Албумът нанася на бандата щети, които трудно могат да бъдат поправени. В интервю за Rolling Stone Джон Ленън описва преживяването около създаването на "Let it be" като отвратително и допълва, че този албум е една от основните причини The Beatles да се разпаднат.
В началото на 90-те години на миналия век бандата започва да експериментира с по-европейско и по-комерсиално звучене, което обаче се приема противоречиво от феновете. Албумът "Pop" е кулминацията на този спорен за U2 период.
Той трудно напуска пределите на студиото – барабанистът Лари Мълън претърпява операция на гърба, което значително забавя записването на албума. Групата прекарва над три месеца в опити да сглоби масата от музикални фрагменти, които записва. Песните търпят непрекъснати преправяния.
В крайна сметка бързането "Pop" да излезе на музикалния пазар означава, че музикантите не харесват особено съдържанието му. Боно от своя страна го нарича "най-скъпата пробна звукозаписна сесия, която някога сме имали".
С този албум Принс обръща гръб на чистия поп и цели да направи логическо продължение на шедьовъра от 1987 г. "Sing O The Times" като се насочва изцяло към чернокожата аудитория. Преди албумът да излезе официално на пазара, названието му е "The Funk Bible".
Но след това се случва нещо доста неочаквано – певецът казва, че е получил „духовно просветление“ и вярва, че албумът е създаден от мистични зли сили. Затова Принс отказва да промотира "The Black Album", въпреки че тавата се продава добре. Години след това изпълнителят продължава да говори за творението си като за прокълнато.
Възходът на Oasis в средата на 90-те е едновременно главоломен и доста хаотичен. След американското турне през 1997 г. обаче може би щеше да е по-добре за бандата да си даде кратка почивка. Вместо това те сътворяват силно критикувания "Be Here Now".
В свое интервю от 2011 г. Ноел Галахър казва, че не е трябвало въобще да правят този албум. Той признава, че точно тогава не е имал вдъхновение и желание да прави музика и дори не знае защо се е захванал с песните от "Be Here Now".
Това е шестият и последен албум на бандата, който не просто слага край на кариерата й, но и почти унищожава завещанието й за бъдещите поколения. Фронтменът Джо Стръмър се събира да работи отново с първия мениджър на групата – Бърни Роудс, но решението предизвиква само и единствено спорове и неразбирателства как да звучи албумът.
"Cut the Crap" се оказва пълна бъркотия от звуци и текстове, а групата дотолкова го намразва, че отказва да тръгне на турне, за да го представи на публиката. А заради негативните отзиви от почитатели и критици Стръмър се мести да живее в Испания.
Само в САЩ албумът е разпродаден в над 6 млн. копия, а списание Rolling Stone го определя като "великолепен". Той влиза в класацията за 20-те най-страхотни албума на всички времена. И въпреки всички награди и суперлативи, Спрингстийн искрено ненавижда "Born to Run".
Немалка част от тази ненавист е заради времето, което изпълнителят отделя по създаването на песните. Само едноименният пилотен сингъл отнема шест месеца работа, а според музикантите, с които Брус записва, другите песни също гълтат невероятно много време, за да бъдат записани в завършен вид. Накрая Спрингстийн е толкова разочарован от резултата, че го определя като "пълен боклук".
В началото на новия век рапърът има сериозни проблеми с пристрастяването си към алкохола и наркотиците. Може би по тази причина албумите от този период, сред които попада и "Encore" от 2004 г., не са пример за най-добрата му работа.
Еминем сам признава, че докато записва албума, пристрастяването му е в най-лошата си фаза и е причината някои от песните, по негови думи, да са откровено глупави и детински. Сега изпълнителят допълва, че най-доброто, което може да каже за "Encore", е "посредственост".
The Strokes започват кариерата си обещаващо – приятен външен вид, бохемско излъчване и невероятно сполучлив първи албум – "Is This It?". Песните в него са страхотни и всичко изглежда твърде добре, за да е истина. Оказва се, че да пуснеш толкова як първи албум може да означава, че никога няма да повториш неговия успех.
Бандата издава следващите си албуми през 2003 и 2006 г. и им отнема цели пет години, преди да стигнат до "Angels". Не след дълго си проличава, че момчетата никак не са доволни от създаденото. Фронтменът Ник Валенси споделя, че е по-добре въобще да спре да прави музика, отколкото да направи нещо подобно втори път.
Годината е 1997, а Джей Зи все още не е на върха на световната слава, както се случва малко по-късно в кариерата му. По тази причина рапърът се опитва да се хареса на публиката повече от необходимото и резултатът е "In My Lifetime 1". Основният проблем на тавата е, че песните в нея са записани изцяло с мисълта да се въртят по радиото, вместо изпълнителят да се стреми да прави музиката, която му е на сърце.
Сега, когато го питат за този албум, Джей Зи откровено споделя, че никак не го харесва и му се иска да беше вкарал други парчета в него. Той казва още, че не може да се насили да изслуша дори и няколко минути от "In My Lifetime", защото го побиват тръпки.
Това е тринадесетият студиен албум на бандата, но се оказва първият, който не успява да влезе в топ 10 в класацията на Billboard. Музикалните критици са разколебани в мненията си, а феновете са на още по-противоположни позиции за албума.
Китаристът Питър Бък казва "Изглеждахме като една от онези банди, които са прекарали месеци в студиото и най-накрая не сме направили абсолютно нищо". Той казва, че буквално не може да слуша някои от песните в албума.
