Фенове и герои

Не, това не е някаква ролева игра, просто бъдещите герои са сред днешните фенове. Така е било винаги и така ще бъде занапред.

Онези, които събират по 50 000 души по стадионите, са герои, които имат свои собствени герои. Както казах, така е устроен светът, в който живеем. И това е добре, защото в целия този кръговрат има някаква природна зависимост, някаква естествена приемственост.

Сигурно няма да се учудиш много, ако разбереш, че в нашата страна този механизъм не работи. Както всеки друг естествен механизъм впрочем. Защо?

Първо, защото нямаме герои. Една цинична сентенция твърди, че нация, която няма герои, си ги измисля. Е, ние имаме цял пантеон от измислени героични образи, зад които стоят хора с недоизказани, замаскирани или видоизменени биографии.

Моят учебник по история твърдеше, че Стефан Стамболов е фашист, а днешните го титуловат като спасител на нацията. Според моята учителка Борис III бешe предател, а сега е герой. В различните периоди от нашата курвенска история атентатът в църквата Св. Неделя беше дело на:

а/ тогавашната "фашистка" власт

б/ немците

в/ комунистите

На кого да вярвам? На никого. Не вярвам нито в Ботев, нито в Левски. Не вярвам във въстания, акции, преврати и избори. Бях на 17, когато падна комунизма и станах свидетел на това как поколението на родителите ми изгуби мечтите си по сините знамена и измислената демокрация. Видях как се свива и изгубва техният свят. Как потъва в екзистенциалния анус на ежедневието.

Не съм патриот. Обичам мястото, на което съм роден, но мразя държавата. И да не ми излизат с номера да си ходя като не ми харесва, защото трябва да са благодарни, че тези като мен още седят тук. Или всъщност не... Без нас щеше да им е още по-лесно. Няколко милиона тикви, които гледат турски сериали и ТВ игри до припадък, получават мизерни заплати и се хранят със заместител на сирене, който носи епичното име "деликатесен продукт".

Това прозрение важи и за музиката, която се произвежда в България. Ние нямаме герои. Нито една съвременна българска метъл банда няма да ти цитира български влияния от миналото. А и какво да ти цитира всъщност? Лично аз не се сещам.

Нито аз, нито хората, които познавам, сме били някога фенове на български групи. Не съм израснал с тях. Щурците бяха за батковците и каките, които дрънкаха на кухарки в парковете. Да слушам Ахат, когато цели три години преди това имаше бесен руски траш метъл? Да не говорим, че Metallica отдавна бяха издали Master Of Puppets. И до днес Контрол, Милена и Нова Генерация ми звучат като някакъв пост соц синдром без аналог. Нещо като пънк и уейв, ама всъщност не съвсем.

Същото важи и за българските банди от средата и края на 90-те. Всички. Да, и моята също. Ние просто изпълнихме мисията си, но не станахме и няма да станем герои за никого. Тази страна е обречена на дефицит на герои. А като гледам, съвсем скоро ще има и дефицит на фенове.

Понякога се потискам от баналното еднообразие на музикалните вкусове по нашите географски ширини. Те варират от AC/DC и Metallica през скандинавския блек до европейския симфо и пауър метъл. За разлика от 90-те, когато имаше доста шарени и интересни хора, сега виждаш едни и същи мултиплицирани субекти, които се обличат по еднакъв начин.

В България липсва комикс културата, рокабили културата, няма изразена пънк култура, не са познати съвременни явления като Djent например. Нещата идват с огромно закъснение или изобщо не се случват. Така феновете никога не могат да станат герои на следващото поколение фенове, които от своя страна също няма да бъдат герои за никого.