Едва ли можем да си представим каква би била днешната музика, ако не съществуваше Thriller, който промени правилата на играта откъм композиции, звучене, маркетинг модели и каквото друго се сетите. Дръзката смес от поп, рок и соул предизвика истински взрив по радиостанциите, а грандиозните клипове към албума с филмово качество обособиха огромното значение на музикалното видео - както и принудиха MTV да включи чернокожи изпълнители в своя плейлист.
И ако това не е достатъчно, остават „подробностите”, че седем от деветте песни в Thriller бяха издадени като сингли, а той продължава да бъде и най-продаваният албум за всички времена.
Те не бяха първите инди герои, подписали с един от големите лейбъли, нито първите, създали грандиозен №1 хит. Но с Nevermind Nirvana промени законите в изградената дотогава музикална система; изведе гаражния гръндж до върховете на класациите; построи мост между MTV и студентските радиостанции; предложи на мрачните тийнейджъри афористичен гняв срещу статуквото; промени начина, по който младите банди записваха песните си и биваха промотирани; стартира истинска златна ера за алтернативния рок, родила стотици банди, спечелили си слава; и повлия на всеки един депресиран музикант, хванал китарата оттогава нататък.
Извървеният от американското трио път до ден днешен е пример не просто за изгряващите музиканти, но и за всеки човек, тръгнал уверено да преследва мечтите си.
Вторият най-продаван албум за всички времена съчетава гения на четиримата големи музиканти от златния период на Pink Floyd и на студийния гуру Алан Парсънс. „Мисля, че всеки албум беше стъпка към Dark Side of the Moon”, коментира клавиристът на Floyd Рик Райт. „Учехме се през цялото време; звукозаписните техники и нашите композиции се подобряваха.”
Така се стига до „Тъмната страна” - кулминация на тяхната сработеност, на техническите иновации в музиката и на интроспективните търсения в текстовете на Роджър Уотърс относно лудостта, тъгата в осъществените и неосъществените мечти, и искрицата надежда в мисълта, че никога не си напълно сам.
Не е първият албум, комбинирал рок музика с високо изкуство. Но е едно от изключенията, в които музиканти с ранга и популярността на Beatles (ако въобще е имало музиканти от такъв ранг и популярност преди тях) решават така рязко да обърнат гръб на всичко, което ги е направило известни и напълно да преоткрият себе си. С други думи, за първи път Beatles са освободени от отговорността да бъдат Beatles.
Иронията е, че никой друг албум не ги утвърждава толкова категорично в музикалната история. Прекратили концертите си на живо и посветили се на студийна работа с невиждани дотогава технически възможности, те създават поредица от песни, които по-късно ще се окажат начало на поне няколко нови музикални вселени.
Още едно изключение за велик музикант, преоткрил напълно себе си множество пъти в своята кариера. Bringing It All Back Home съдържа неговите първи записи с електрически инструменти и представлява не просто рокендрол, а рокендрол, измайсторен от най-напредничавия фолк музикант на Америка – в което всъщност е непреходността на албума.
Bringing It All Back Home е описван като някакъв вид предвестник на рапа и хип-хопа, а в текстовете на песните Дилън разгръща целия си диапазон и показва не просто, че рок лириките могат да бъдат поезия – а че те могат да бъдат и всичко останало, което човешкото въображение обхваща.
Майлс Дейвис записва електрически джаз и преди 70-та, но Bitches Brew е нещо друго: джаз рок. Приемайки предизвикателството на ритмиките и импровизациите на Джими Хендрикс, Джеймс Браун и Слай Стоун, тромпетистът създава по-отворени и експериментални произведения, отколкото който и да е друг джаз изпълнител е правил до момента.
Няколкото дълги звукозаписни сесии на Дейвис дават на музикалния продуцент Тео Масеро предостатъчно материал, който да реже и лепи. По този начин светът на джаза наваксва с откритие, което рокът е направил преди години: че студиото дава далеч по-различни възможности за креативна свобода от сцената.
OK Computer може да е най-добрият албум на Radiohead, а Kid A най-иновативният им от музикална гледна точка. Но In Rainbows разклати основите на музикалната индустрия и даде началото на нови тенденции в търсенето на свежи бизнес модели. Бандата сложи край на 4-годишната пауза след Hail to the Thief (2003) с едно простичко съобщение на официалния си сайт: „Новият албум е готов и излиза след 10 дни”.
С това изречение започна нов цикъл в издаването на албуми в дигиталната ера. Откакто In Rainbows пристигна едновременно в мейлите на всички и слушателите изтръпнаха заедно от откриващите тонове на първата песен 15 Step, доста други изпълнители опитаха да осъществят подобен ход. През 2014 г. Бионсе (успешно) и U2 (не толкова успешно) издадоха новата си музика с подобни разпространителски модели.
Но при In Rainbows имаше и безпрецедентна оферта „плати колкото смяташ за необходимо”, която позволяваше на заклетите фенове, на любопитните слушатели и на най-големите скъперници да си набавят албума на избрана от тях цена – което беше още една стъпка напред в задаването на големия въпрос: как музикалният бизнес прави бизнес?
Не че компилационните албуми са нещо ново за 80-те, но британската поредица Now That's What I Call Music! е родена от най-простичката идея за албум изцяло от хитове. Първият том от изданието съдържа 30 песни, а съставителите му се оказват с достатъчно широка идея за поп музика, за да съберат вътре Culture Club, Род Стюарт, Майк Олдфийлд и Rock Steady Crew.
Оттогава насам Now! поредицата съществува в още трийсетина страни, отразява 30 години промени в музикалната индустрия и има над 100 милиона продажби в цял свят. Американската версия стартира през 1998 г. с албум, събираш на едно място Backstreet Boys и Radiohead.
Всичко, което мислехме, че знаем за хип-хопа, се промени благодарение на Д-р Дре. Неговият The Chronic преоткри Уест Коуст звученето с богати, живи инструменти, записани в студио, които нямаха нищо общо с дръм машините и електронните семпли, използвани през 80-те.
Албумът се оказа прозорец към цяла нова култура за бяла Америка – и ако Public Enemy успяха да се конфронтират с белите американци, то Д-р Дре успя да ги съблазни като смеси сурова ъндърграунд музика с внимателно композиран поп. За пръв път мейнстриймът в хип-хопа се оказа мейнстрийм и за цяла Америка.
Black Sabbath не са предполагали, че дават началото на цяло движение с албума си, още по-малко това са предвидили музикалните критици. „Точно като Cream, но по-зле”, е описана тогава групата от сп. Rolling Stone. Но тяхната концепция за зловещ психо-блус се доразвива в жанра, който днес познаваме като метъл.
Голяма част от тайната на звученето им се крие в ниско звучащите китари и неподражаемия стил на Тони Айоми - следствие на инцидент, при който са отрязани върховете на два от пръстите на дясната му ръка. Резултатът е невероятна атмосфера на обреченост в музиката на Sabbath, подсилена от фронтмена Ози Озбърн и от песни, изследващи проявленията на злото. Цялостната посока се оказва вдъхновяваща за поколения музиканти, използвали основата на Black Sabbath и добавящи най-различни елементи от останалите жанрове, за да формират не просто нов жанр, а напълно нов свят в музиката.
