Новият албум на Лейди Гага е лесен за харесване, но труден за обичане.
Не защото не е амбициозен, добър или увличащ. Със сдържан саунд, който даде ново начало и нещо като "прераждане" на певицата след разочароващия шумен "Artpop", албумът "Joanne" включва парчета, които са всички тези неща.
Но когато си Лейди Гага, фактът, че си Лейди Гага, е и благословия, и проклятие.
Твоята същност на Лейди Гага, която не обича да се обяснява на когото и да е, неизбежно е подложена на дисекция от всички. А и когато нямаш намерение да удовлетвориш нечии очаквания, често резултатът е, че... просто не ги удовлетворяваш.
Поляризиращите общественото мнение изяви са емблемата на цялата кариера на Гага. Ранните ѝ сингли и албуми капитализираха този факт. Странните хора и неща, въведени на сцената от нея, се превърнаха в масова мода, получавайки своите химни. "Just Dance", "Poker Face" и "Bad Romance" звучат еднакво сполучливо както в мрака на подгизналия от бира дансинг, така и на макс от автомобилното радио по време на лятно пътуване.
Гардеробът и естетиката на Гага бяха или възприемани и копирани или презирани.
Някои странни типове благословиха възможността да развеят знамето на своята ексцентричност под нейна диктовка, но онези, които просто искаха да се наслаждават на нейните песни без допълнителни разсейващи фактори, се изтощиха.
По същността си Лейди Гага беше много неща - и приемаше тази си разнородност като усещане за дълг, както към музиката, така и към своята персона. Роклите от месо се редуваха с възпяването на различни мъжки образи. Старателно продуцирани клубни химни се редуваха с какафония и големи претенции.
"Чудовището на славата", както е името на албума на Гага от 2009-та (The Fame Monster), роди Artpop през 2013, но позата на Лейди Гага удави както блестящата музика, така и собствената й музикална значимост. Нейната личност някак се разми в простото удоволствие да бъдеш неин фен: нейната автентичност, във всичката ѝ странност и високи творчески стремежи, беше нещото, което ни привличаше - и което бързо се изчерпа.
Новият албум, с водещи парчета като "Million Reasons", "Diamond Heart" и заглавната песен "Joanne", е донякъде прекалена корекция на няколко години движение по траекторията на позата.
Artpop беше най-малко успешният албум на Гага до момента - 2.5 млн. продадени копия срещу 15 млн. от The Fame Monster - и неговият шизофреничен траклист, след всички приказки преди дебюта му за визията на Гага, беше лишен от каквато и да е идентичност - и дори от хитове.
Умишлено или не, последвалите години след Artpop послужиха като реабилитация на кариерата й, в които тя се зае да убеждава наново публиката в таланта си.
Изпълненията ѝ на две последователни церемонии по връчване на "Оскар" и на американския химн по време на Супербоул бяха истински триумф.
Възприемането на стария холивудски блясък на червения килим порази мнозина, а запомнящо се участие в сериала "American Horror Story" доказа, че инстинктът ѝ на попзвезда, пробваща се като актриса, е по-точен от този на Мадона или Бритни Спиърс.
Въпреки че Гага със сигурност не се е оттеглила, минаха три години от излизането на какъвто и да е открито клубен трак от "Майката на чудовищата". Изчистения диско-рок химн "Perfect Illusion", който Гага представи през септември, бе посрещнат хладно, защото по скалата от едно до Гага, парчето беше умерено безлично.
Някои фенове се оплакаха, че им липсват екстрите и шокът, други харесаха сдържаността и овладяността на песента, демонстрираща силния глас на Гага. А сингълът така и не успя да се изкачи високо в чартовете.
Както демонстрира "Joanne" с премиерата си тази седмица, "Perfect Illusion" е бил предупреждение за феновете какво ги очаква.
Наречен на покойната леля на Гага, от която Стефани Джерманота взаимства презимето си, албумът разкрива еволюирал, по-интимен изпълнител, по-склонен да разкрива чиста болка, емоция, страдание, устойчивост и триумф, отколкото да го маскира с пулсиращ електро бийт.
Не че творчеството на Гага не е било и преди лично.
Всъщност основата на популярността на певицата беше идеята, че изпълненията и екстравагантността могат да бъдат лични и истински, ако театралността е това, което е нужно, за да бъдат разкрити емоциите.
Но тук виждаме Гага извън клуба, или може би извън долнопробния бар. Тя изглежда уморена от това да крещи своята история към вас, докато надвиква врявата на дансинга. Но все още има история, която да разказва.
Може би не е особено изненадващо, че кънтри-музиката е оказала силно влияние върху албума. "Joanne" изразява жанра във всичките му форми - от пиано-балада в духа на Кери Ъндърууд ("Million Reasons"), по-мрачната с нюанс от Джони Кеш "Sinner's Prayer", или по-бунтовната, готова за радиоефира "A-Yo".
В албума има и песен, на името на Джон Уейн - "John Wayne".
Материалът пасва добре на гласа на Гага и издържа на нейния лиричен талант да докосва слушателите, които могат да споделят част от нейните трудности, независимо дали пее за загуба в "Joanne" или за преживяване на изнасилване в "Diamond Heart".
"Joanne" определено не робува на клишето на отчаянието в кънтри музиката. Причината албумът да изглежда познат е "запазената марка" на Гага, а именно преходът от болка към чиста жизнерадост.
Последното особено важи за гореспоменатата песан "Diamond Heart", която въпреки отрезвяващото естество на тематиката си е смел химн, прицелил се в концерти на стадиони - и с всичката сила, за да го постигне.
Сътрудничеството с Джош Хом от Queens of the Stone Age определено е оставило своята следа, по същия начин, по който Марк Ронсън дава на "Perfect Illusion" от агресивната си енергия.
"Dancin' in Circles" е най-стереотипната поп-песен на Гага, ето защо въпреки всичката си заразност, тя е сред най-малко авантюристичните и съответно най-малко вълнуващи парчета.
Останалата част от "Joanne" е просто приятна.
"Come to Mama" ще зарадва онези, които настояват Лейди Гага да излезе на сцената на Бродуей, "Angel Down" е солидно сантиментално парче за забавяне на темпото на албума, а "Hey Girl", нейният дует с Флорънс Уелч на фона на пиано, е толкова приятен, колкото и бихте очаквали от... дует с Флорънс Уелч на фона на пиано.
Обложката на "Joanne" показва Гага без тежък грим. Тя изглежда естествено красива, без да е облечена нищо безумно; на главата ѝ има само широкопола розова шапка. Музиката, която следва, е близо до истински американското момиче на тази корица, без фалшива нотка, прозвучала през целия албум.
Но точно тогава осъзнаваме какво е изиграло огромна роля в привличането ни към Лейди Гага - блажено нелепата попзвезда, която доминираше през последното десетилетие: а именно поне минималната доза фалш.
Безумният грим, абсурдният гардероб, преувеличената крайност на музиката ѝ и дори още по-преувеличените ѝ изпълнения. Държали сме на това, защото то ни е позволявало да се преструваме, че сме малко по-диви, странни и интересни, отколкото вътре в себе си сме знаели, че сме всъщност.
Чрез автентичността си Лейди Гага беше нашето бягство от реалността. "Joanne" ни изправя пред по-реална Стефани Джерманота и сме принудени да изтрезнеем на свой ред.
Гага ще води Saturday Night Live този уикенд, а през февруари ще се изявява отново в шоуто между полувремената на Супербоул. И двете ѝ изяви изглеждат естествени за този следващ етап от кариерата й.
Това е новата и много добра Лейди Гага. Но ще ни е нужно известно време, за да свикнем с нея.
