ДЕН 1: Добър вечер, ние сме Бъста Раймс!
Избрах тези думи на Светльо Витков - лидерът на личните ми хедлайнери на първия ден Светльо & The Legends. Кощунствено и светотатствено ми се чинеше човек да стои на главната сцена по време на Busta Rhymes, докато на Jack Daniel's рок сцената забиваха Светльо и легендите, така че когато видях в далечината да светват нейните прожектори, забих почти на бегом през плажа тъкмо навреме, за да чуя „Ой, ти, Черно море". След това Витков, носещ на главата си нещо между кърпа бандана, нощна шапчица и чорап, изръси култовата реплика по-горе - даже само това бе достатъчно, за да се убедя, че съм на правилното място. Последваха едни безценни мигове на легендски и хиподилски песни, много смях и добро настроение и пого, за което ще стане дума по-нататък в текста.
Тъжното бе, че по-голямата част от изпълнението на Светльо и компания се припокри с това на Ъпсурт на „На тъмно" freestyle сцената - нещо, което оценявам като минус в програмирането на феста.
След това дойде и Милена, която показа, че колкото и да летят годините от странното момиче НЛО насам, тя си остава кралицата на българския рок и конкуренция няма открита, няма открита. Точка.
Някъде по това време на някои от моите хора им хрумна да се отправят към една далечна сцена, за да гледат Armin van Buuren, или както много находчиво се изрази един приятел - „някакъв Ван Буйтен" (Даниел ван Буйтен е белгийски футболист от Байерн, който на нас двамата ни е много по-познат и важен от холандски смесител на хипнотични звуци). Слава Богу, върнаха се живи и здрави от пътешествието си и всички заедно се прибрахме по домовете.
Тук е краят на първия ден, ама трябва да се върна, за да ви разкажа какво имаше преди Светльо Витков.
Всичко започна много приятно на главната сцена с така нареченото BG Hip Hop Unity, събрало някои от най-смислените и актуални изпълнители в този жанр от рода на Лора Караджова, която е прекрасна, и 100 кила, който го играе „генгста", но с достатъчно ирония и му се получава добре.
Там бяха и Bobo & The Gang, чийто песни, различни от вече досадно популярното „Дим да ме няма", успях да чуя за първи път и ми се понравиха доста, най-вече заради сериозното отношение към музиката и наличието на доста инструменти в бенда, включително два клавира, китари и барабани. Леко дразнещо бе постоянното натвърдване от страна на Бобо, в това число и в рамките на самите песни (или „траковете", както е модерно да им викат напоследък), колко е велик хип хопът, който правят, в сравнение с нечий друг, ама сигурно с времето тези емоции ще отшумят.
Пред незаслужено малко хора (двайсетина на брой) на „На тъмно" сцената забиха варненските пънкари Frappe. Тези веселяци заслужаваха да бъдат видени от повече народ, не само заради пънк кавърите на естрадни „шлагери" като „Добър вечер, приятелю млад", но и заради собствената им продукция, която е достатъчно шумна и остроумна.
После отскочих до Jack Daniel's рок арената, за да видя доста обичаните в родния си Бургас Силует, които се оказаха приятна родна алтернатива на нашумелите в последните десетина години симфонични метъл групи с женски вокал от типа на Nightwish и Within Temptation.
Междувременно на „На тъмно" вече бяха излезли Rock a Shock, които не са никакви рокери, ами свирят приятно лятно регенце. След тях в същия дух продължиха Kozza Mostra, които яко ме изкефиха - дотолкова, че бих посетил тяхно участие в клуб.
Дойде времето и за най-дългоочакваното за мен събитие на тази сцена през първия ден - нова среща след много години с ненатрапчивото явление Джанго Зе, което не може да бъде вкарано в определен стил, така както неподражаемият образ Мимо не може да спре да ръси небрежни смехорийки, облечен с елек и някаква странна дреха, която бих определил като пола. Луди жаби!
Между тези групи се отбих за малко до главната, за да видя някакъв MTV-style поп рапър, за когото запознати твърдят, че се нарича Tinie Tempah. След него чичо му Бъста показа как се правят тези работи, вадейки познатото си басово гласище, способно да логорее с несравнима скорост. Туй то.
ДЕН 2: Пясък в носа
Почвам деня от сутринта (всъщност към 1 на обяд), преди феста. Малко гнусно е, ама ще споделя - на мивката от носа ми излизат песъчинки и прахоляк. От погото на Светльо & The Legends и Милена. И няма значение дали участваш или стоиш встрани - дишаш високия 4-5 метра облак прах с носа и устата си и няма спасение.
ЧИСТА ЛУДОСТ е Jack Daniel's рок сцената, където свирят най-екстремните изпълнители, да е построена на края на плажа, където зрителите подскачат в два пръста сивкава маса пясък и прах. Бях ходил на Spirit of Burgas 2009, когато тя бе там и сега отново я заварих на същото място, което ме навежда на мисълта, че за четвърта година е разположена възможно най-неподходящо. Надявам се догодина да я заваря горе в тревата, разменена с някоя от другите сцени. Удоволствието от пънка и хардкора не се увеличава непременно с подобни гадни преживявания, на всичкото отгоре опасни и за здравето.
След това оправдано киселяшко въведение продължавам със силно позитивен обзор на случилото се на същата тази сцена. Бе ден за хардкор, в който аз се включих от Vendetta нататък. Те си бяха обичайните машини, мачкащи мощно в екстремен ритъм, а фронтменът им Сашо Шута определено бе героят на вечерта, след като по-късно по нощите пя (по-точно дра се и рева) и с другата от трите си групи Piranha (третата е Brothers in Blood), а влезе и за няколко песни като гост вокал при Last Hope. Като гост вокалистка при тях се изяви накрая и сладураната Били, от чийто миньонски вид по никакъв начин не би заподозрял как само може да крещи... Риспект!
Самите Last Hope бяха на обичайното си световно хардкор ниво (няма и капка ирония в това твърдение!). По едно време вокалът Сашо Бояджиев прикани публиката към познатата игра - пространството пред сцената се разделя на две, като двете половини се засилват една към друга, за да заформят мощно меле в челен сблъсък. Не мога да се въздържа и се нареждам от едната страна, макар и бос. Минута по-късно съм настъпен и излизам от погото.
Така или иначе, скоро е време за Prodigy. Не са точно по моята част, но ги уважавам, харесвам и им подскачам, а те са същите познати лудаци, преобърнали музиката навремето. Друг мой приятел бе толкова преуморен и превъзбуден от изпълнението им, че накрая ги подканваше да си ходят, тъй като няма физически и емоционални сили за повече. „Копеле, тия са Metallica!", извика в ухото ми той и веднага го разбрах - сравняваше тяхното шоу с концертите на Metallica у нас, което бе най-големият комплимент, който той можеше да направи на някоя група!
След това отидохме на Контрол - Кольо Гилъна си беше познатият шоумен, но в интерес на истината изпълнението им не можеше да се сравнява с това в зала „Универсиада" преди година-две - просто част от хората в групата бяха мъртво пияни и нямаше как това да не се отрази.
Пак връщам времето 6-7 часа назад - втория ден откриха Panican Whyasker, които за огромно съжаление не успях да видя отначало, отивайки навреме, и чух само две песни накрая - вероятно бисът им. Завършиха с „Show Business" и ми бе драго да си припомня „One, two, three, дибидибиди, китарата колко добре ми стои"...
После „На тъмно" сцената започна със, смело мога да кажа, едно от силно положителните нови явления на българската сцена - Ogi 23. Лигав веселяшки нео пънк в духа на Blink 82 и Sum 41 (за тях по-късно), незаменим за атмосферата на моренце и купон, с която са пропити песните им. Когато преди две години ги видях да пеят пред 20 човека на Градина, не подозирах, че толкова бързо ще станат масово познато име, привличащо тийнейджърите и държащо ги далеч от лепкавия свят на чалгата.
След тях се появи и друга силно симпатична банда - рап триото X Team, което радва с текстове и затвърди впечатлението ми, че е хубаво хип-хопът да се слуша на език, чийто социален контекст познаваш най-добре.
Ииии... Sum 41 - преди Prodigy на главната. Признавам си, че не бях ги слушал много, но се оказа, че им знам няколко песни, без да съм ги свързвал с тях. Яко шоу, браво.
ДЕН 3: Korn наистина са велики!
Номерът с Panican Whyasker се повтаря - така и не успявам да се организирам навреме, за да видя цялото изпълнение на Wickeda, но поне вече съм вътре, когато върви „Мариана", и на пясъка пред главната сцена за „Сватба". Ерол и компания приключват с „Че Гевара" и оставят във великолепно настроение все още малкото зрители в жегата на 19:20 часа.
25 минути по-късно са дошли още, когато революцията преминава в еволюция с идването на Gentleman & The Evolution. Всичко е както трябва за хубаво реге, включително и беквокалистките - така и се получава, когато на сцената излиза с лека походка самият Gentelman Ото Тилман и сърдечно поздравява публиката. Всичко е както трябва и в третата песен, призоваваща за логично узаконяване на марихуаната, а във въздуха се разнася приятен за мнозина мирис. Единственото леко смешничко и нередно в цялата ситуация е ямайският акцент, който докарва германецът, наричащ себе си „Джентъльман". Естествено, прощаваме му тази наистина дребна нелепост.
Отскачам и за началото на Jack Daniel's, където вече се вихрят машините от Downslot, които навремето спечелиха конкурса за нова българска рок банда и определено има какво да се чуе от тях, а ако никога не сте ги слушали, спокойно може да ги объркате със Slayer например!
Идва ред и на Q-Check с участието на непоправимия и неподражаем Сърмата Хари с неговите специфични рими. Пред „На тъмно" stage хората са много и определено изкуфяват на „Мор-ска". А Роза е прекрасна! Още три удивителни!!!
Малко почивка, изразяваща се в сандвичи на по-спокойно място и ето че стигаме до най-важното в целия фест - Korn.
Винаги съм уважавал тази група за приноса и към развитието на музиката, без да съм й огромен фен. Преди да излязат, започва електронно интро, по време на което се усъмнявам, че Prodigy се връщат или че, без да искам, съм отишъл на Solar сцената. Всъщност, такъв е духът на последния албум на Korn „The Path of Totality", където присъстват доста dubstep и drum&bass елементи, но това е само още едно потвърждение за новаторската и експериментаторската природа на бащите на неометъла.
Ако през 2003 те създадоха едно ново течение, през 2011 Korn пак преобърнаха представите за метъл. Разбира се, в участието им на Spirit-а си имаше от всичко, включително класиките „Freak on the Leash" и "Blind", с която завършиха, а всички обувки бяха пълни с пясък от непрекъснато подскачане, без капка съжаление за това леко неудобство.
Има нещо символично в това, че по време на биса бандата направи кавъри на "The Wall" на Pink Floyd и на "One" на Metallica. Сякаш Джонатан Дейвис и компания искаха по този начин да ни съобщят нещо, което сме усетили, дори и да не сме го формулирали осъзнато. Korn принадлежат към онези групи, които никога не спират да експериментират и да се променят, променяйки и света на музиката със себе си. Да, Korn наистина са велики!
След тях не ми останаха сили за повече от това да седна на една удобна бала слама до Jack Daniel's сцената, където пенсионерски и разсеяно да изслушам иначе мега яките Odd Crew на по питие и разговор с приятели.
Чао до догодина, Spirit, и благодаря за рибата!
