Писмо до жена ми

Eто я - тича по нагорещения пясък. С небрежен жест отмята коси, усмивка бяга по устните й, очите й сияят. Грабва с шепи от вълните и хуква към мен.

Преструвам се, че спя. Обожавам този миг, когато солената вода нарушава блажения ми полуунес. Скачам престорено ядосан, грабвам я и я въртя. Целувам устните й и пия море...

Ето я - цялата в бяло, безкрайно сериозна, пристъпва към мен. Воалът нахално е затулил любимото лице. Подава ми ръка. Наколо хора, близки или непознати, се възторгват, обсипват ни със съвети и цветя. Тя е толкова красива, и пак си е тя.

Ето я - усукана в мен от страст. После е възпламенена, толкова сила в крехка жена. Искам да я любя до полуда, да я чувствам, да я чувам, да отвръщам, да давам, да се слеем. 

Ето я - ужасно объркана в кухнята, заровила се в готварската книга. Мирисът на загоряло ядене ме изстрелва в посока кухнята. Промъквам се през димната завеса, а жестовете на моята филоложка ме карат да прихна. Целувам я, тя кихва и ... поръчваме пица.

А после дни наред съжителстваме с голямата й братовчедка. Тракане на тенжери, аромати на различни подправки и много смях ме карат час подир час да пренебрегвам чертежите и да правя забежки в кухнята. Първата самостоятелна гозба на моето момиче - вкусно....

Ето ги - подпряла на стъклото едногодишния ни син, радостно ме приветстват, лицето й е отслабнало, малкият цяла нощ кашля, не е спала, знам.

Лицето й светва в усмивка, синът ни бурно и шумно изразява възторга си от току-що направеното откритие, че колкото по-силно удряш в гардероба влакчето си, толкова по-весели звуци издава.

Правя си силно кафе, опитвам се да надвия умората от дългия ден по строежите. Знам, че е на ръба, липсата на сън е оставила тъмни отпечатъци около очите й. Гушвам я, клепачите й се борят със съня. Тя се стряска, отваря очи, погледът й - към малкия.

"Добре е, скъпа, поспи", шепна й. Знам, че нашият син е вече "мъжът на животът й", знам и я разбирам. Шепна "Обичам те", а искам целия свят да чуе...