Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Президентите и властта

Прекалената амбиция не се нрави на американците
Прекалената амбиция не се нрави на американците

За да можем да разберем поведението на американските президенти, трябва да осъзнаем, че основният интерес на един президент е да се сдобие с власт - и да я удържи, твърди нова книга.

"Това единично, изглеждащо почти банално прозрение за президентите и властта може в огромна степен да обясни поведението на хората във властта," казва Уилям Хауъл, професор по политология в Чикагския университет.

След като тази фундаментална истина бъде по-масово възприета, възприятията за президентската институция ще станат по-разбираеми и смислени

Прекаленият интерес на президентите към властта не е целенасочен, но постигането и поддържането й влияе на всички стъпки на президентите, независимо дали те включват преговори с други хора или нови източници на влияние, заявява Хауъл в книгата "Размисли за президентството: върховенството на властта".

Всъщност стремежът към властта на президентите е логичен и необходим, за да се прилагат обществени политики, да се реагира на възприятията на обществото за правомощия на властта и да им се гарантира място в историята.

"Президентът стои на върха на своята управляваща институция и има поглед към по-мащабни и всеобхватни хоризонти в сравнение с парламента, съдиите или бюрократите," казва Хауъл.

"Функцията на президента е да представлява страната като цяло. Това прави неизбежна нуждата на президента да придобива власт и да упражнява контрол. Естествената му функция и нужда е да доминира своята част от управлението и институциите като цяло."

Естествено, стремежът към властта и задържането на властта са две съвсем различни неща


В книгата си Хауъл обяснява, че когато основателите на САЩ са писали американската конституция, те са дали на президента само шепа изрично изброени правомощия, но двусмислията в нея са позволили на следващите президенти с течение на времето да разширяват властта си.

Същевременно конституцията на САЩ постулира, че общото благо ще бъде защитено и отстоявано не само от един отделен дял от властта, а чрез съчетаването на трите власти.

"Седенето на върха на планината, проповядвайки мъдрост и прилагайки самоконтрол, не е било замисълът на основателите на Америка," пояснява политологът. "Те са изградили управление на база концепцията, че тази власт ще е реална и оправдана и ще съответства на амбициите на лидера."

Сегашното масово разбиране, че президентите трябва да се самоограничават и да ограничават изпълнителните си правомощия е погрешно, казва той.

"Така се игнорират фундаменталните подбуди, пред които са изправени хората в изпълнителната власт - от тях се очаква да се справят с всеки възможен проблем и същевременно да са лишени от формални правомощия в рамките на конституцията да реализират тези очаквания.

С други думи, налага им се сами да създават власт, или да умоляват други власти да им предоставят правомощия, които не присъстват в конституцията, ако искат да имат шансове за оцеляване."

Отказът от действие се приема за провал

Интересното е, че въпреки че президентите трупат повече власт за самите себе си, достатъчно е съвсем малко време, за да ги обявят за провалени, ако те не упражняват на практика тази власт. Особено в случаи, когато изглежда така, сякаш отказват да действат.

Един от примерите за това е президентът Джими Картър по време на иранската криза със заложниците. През 1979-а група млади ислямски бунтовници щурмуват американското посолство в Техеран и задържат 66 американци като за 444 дни.

Неуспехът на Картър да сложи край на кризата по-рано произлиза не от нежеланието му, а от липсата на изпълними решения. Но фактът, че не е било направено повече, в крайна сметка води до провала му като президент.

И все пак, отвъд конституционните лимити за президентската власт съществуват и други ограничения, от рода на културни негативни нагласи

Примерно в американската народопсихология, основно заради антипатията към абсолютната власт на британската монархия, от която са се отделили американците, е залегнало заклеймяването на кандидат-президенти, които демонстрират твърде голям интерес към удържането на поста си.

В изборите през 2000 г., Джордж Буш-младши редовно се е заяждал с дългогодишните амбиции на вицепрезидента му Ал Гор да стане президент. Същото прави и Washington Post, осмивайки речта на Гор пред Демократическата партия, защото е говорил за това "какво иска да направи като президент."

В крайна сметка Буш е избран, въпреки факта, че произлиза от дългогодишна политическа фамилия. Именно колективната представа за властолюбивостта на Гор го проваля, изтъква Хауъл, въпреки че Буш не е бил по-малко амбициозен.

Задоволи любопитството си по най-удобния начин - абонирай се за седмичния ни бюлетин с най-интересените статии.
 

Най-четените