За да можем да разберем поведението на американските президенти, трябва да осъзнаем, че основният интерес на един президент е да се сдобие с власт - и да я удържи, твърди нова книга.
"Това единично, изглеждащо почти банално прозрение за президентите и властта може в огромна степен да обясни поведението на хората във властта," казва Уилям Хауъл, професор по политология в Чикагския университет.
След като тази фундаментална истина бъде по-масово възприета, възприятията за президентската институция ще станат по-разбираеми и смислени
Прекаленият интерес на президентите към властта не е целенасочен, но постигането и поддържането й влияе на всички стъпки на президентите, независимо дали те включват преговори с други хора или нови източници на влияние, заявява Хауъл в книгата "Размисли за президентството: върховенството на властта".
Всъщност стремежът към властта на президентите е логичен и необходим, за да се прилагат обществени политики, да се реагира на възприятията на обществото за правомощия на властта и да им се гарантира място в историята.
"Президентът стои на върха на своята управляваща институция и има поглед към по-мащабни и всеобхватни хоризонти в сравнение с парламента, съдиите или бюрократите," казва Хауъл.
"Функцията на президента е да представлява страната като цяло. Това прави неизбежна нуждата на президента да придобива власт и да упражнява контрол. Естествената му функция и нужда е да доминира своята част от управлението и институциите като цяло."
Естествено, стремежът към властта и задържането на властта са две съвсем различни неща
В книгата си Хауъл обяснява, че когато основателите на САЩ са писали американската конституция, те са дали на президента само шепа изрично изброени правомощия, но двусмислията в нея са позволили на следващите президенти с течение на времето да разширяват властта си.
Същевременно конституцията на САЩ постулира, че общото благо ще бъде защитено и отстоявано не само от един отделен дял от властта, а чрез съчетаването на трите власти.
"Седенето на върха на планината, проповядвайки мъдрост и прилагайки самоконтрол, не е било замисълът на основателите на Америка," пояснява политологът. "Те са изградили управление на база концепцията, че тази власт ще е реална и оправдана и ще съответства на амбициите на лидера."
Сегашното масово разбиране, че президентите трябва да се самоограничават и да ограничават изпълнителните си правомощия е погрешно, казва той.
"Така се игнорират фундаменталните подбуди, пред които са изправени хората в изпълнителната власт - от тях се очаква да се справят с всеки възможен проблем и същевременно да са лишени от формални правомощия в рамките на конституцията да реализират тези очаквания.
С други думи, налага им се сами да създават власт, или да умоляват други власти да им предоставят правомощия, които не присъстват в конституцията, ако искат да имат шансове за оцеляване."
Отказът от действие се приема за провал
Интересното е, че въпреки че президентите трупат повече власт за самите себе си, достатъчно е съвсем малко време, за да ги обявят за провалени, ако те не упражняват на практика тази власт. Особено в случаи, когато изглежда така, сякаш отказват да действат.
Един от примерите за това е президентът Джими Картър по време на иранската криза със заложниците. През 1979-а група млади ислямски бунтовници щурмуват американското посолство в Техеран и задържат 66 американци като за 444 дни.
Неуспехът на Картър да сложи край на кризата по-рано произлиза не от нежеланието му, а от липсата на изпълними решения. Но фактът, че не е било направено повече, в крайна сметка води до провала му като президент.
И все пак, отвъд конституционните лимити за президентската власт съществуват и други ограничения, от рода на културни негативни нагласи
Примерно в американската народопсихология, основно заради антипатията към абсолютната власт на британската монархия, от която са се отделили американците, е залегнало заклеймяването на кандидат-президенти, които демонстрират твърде голям интерес към удържането на поста си.
В изборите през 2000 г., Джордж Буш-младши редовно се е заяждал с дългогодишните амбиции на вицепрезидента му Ал Гор да стане президент. Същото прави и Washington Post, осмивайки речта на Гор пред Демократическата партия, защото е говорил за това "какво иска да направи като президент."
В крайна сметка Буш е избран, въпреки факта, че произлиза от дългогодишна политическа фамилия. Именно колективната представа за властолюбивостта на Гор го проваля, изтъква Хауъл, въпреки че Буш не е бил по-малко амбициозен.
