Забелязали ли сте, че напоследък всички гледат като бурсуци? Просто е масово. В метрото, в кръчмата, по телевизора, навсякъде... И вие, и аз включително.
Седя си в популярно столично заведение преди няколко дни и с приятели си говорим смешки на една маса в полупразен салон, когато в пика на веселбата изпадам в генетично заложен пристъп на истеричен смях.
Не е като да съм обърнала масата и да съм напуснала с псувни (макар че по нашите земи подобно поведение е по-приемливо), просто кратък, една идея по-шумен смях.
Мигновено след това осъзнах, че от отсрещната маса се стрелкат възмутени погледи, а сервитьорът се е запрял на излизане от помещението и не знае да ни направи ли забележка, че така не може, или да изчака втори изблик. Мисля си: "Да бяхме в Норвегия, добре..."
Тогава се сетих за две случки по концерти на стадиони. Единият - на Мадона преди години на "Васил Левски" в София, а другият на Роби Уилямс пак преди години на "Сан Сиро" в Милано.
В България ми направиха забележка, че викам. На концерта. Аз отговорих, че не сме на опело, нито в НДК. И действително... По подобни ивенти не се ли изразяваха по-шумно емоции?
На вторият „темпераменти" италианци, които изгледаха шоуто на Роби Уилямс, както у нас се гледа „Шоуто на канала" пред мен, докато аз размахвам блуза в ръка и подскачам 2 глави над всички, щяха да ме пребият.
Поради същите причини. Разминах се с едно бутане и агресивно изстискан сок от касис или друг тип безалкохолна гняс с вредни оцветители в лицето.
Възпитан човек съм и мразя да се вдига шум на обществени места без причина. Почти толкова, колкото и някой да ми говори тихо, бавно и с равен тон. Но все пак, това нормално ли е?
Да не говорим, че е по-прието някой да пикае до онова дърво край детската площадка ей там, отколкото, недай си боже, да се разплаче пред хора...
Когато отчетох за първи път повсеместната темерутщина, си помислих, че е някаква особена национална черта, свързана с балканската естетика да изглеждаш тъп и лош едновременно. Сещате се - суровият батка, който гледа в една точка и не знаеш в кой момент ще стане и ще те погребе жив.
Това бързо отпадна, защото видимо твърде много сравнително интелигентни хора също упражняват този мимико-поведенчески модел. Викам си, да не е нещо от цифровизацията...
Ама, не, не са само мобилните технологии. Някои си гледат като бурсук на общо основание, не е задължително да е в телефона. Нито пък са понеделнишките сутрини. Нито е зимата.
Мисля, че всичко се корени в масовата култура да си „машина". Абсолютно нормално за съвременния човек състояние. Да оцеляваш през всичко - било то развод, нископлатена и мега тъпа работа, син-наркоман, щерка с голи снимки в нета, разбито сърце, смърт, уволнение и генерално провалени житейски планове - без да ти мигне окото.
Да, изглежда за съвременния човек най-върховното постижение е да ти е „се тая, брат, да ти е се таааая". Ето, даже песен има за това и то млади хора са я написали. Да не ти дреме. Или с други думи казано - да си пълен темерут. Машина, бе, машина.
В свят, в който апокалипсисът си личи по всяка новина, нямаш много избор. В най-добрия случай си циник, което е тъжно, но и понякога забавно. В най-честия си си бурсук. Което е само тъжно. И така...
И все пак има една група незаразени от темерутския вайб обикновени хора, чиито смях се чува отдалече и чиито ревлив крясък ще смути аудиторията на „Ла Ла Ленд" в някое кино, някъде по света днес.
Често се чудя дали достигналите съвършенство в темерутщината си са по-щастливи и нямам отговор. Сигурно машините имат. Кажете.
