Те работят. Работят много. Много от тях имат основно образование, но има и хора, които са учили доста, имат дипломи, но нямат перспектива. По-възрастни са, имат деца или болни родители. Клетници, изхвърлени от системата. Изхвърлени от борсата. Изхвърлени от обществото. И работят далеч.
Това са българските роби. Но не роби на условията там, а на живота си. Tук.
Берат малини, ягоди, гледат болни чужденци из цяла Европа. Сменят им бельото, чистят им къщите, отговарят на прищявките им. Живеят като скотове и изпращат всичко заработено в България. Техните заплати се вливат в българската икономика, която така и не може да измисли начин да използва тяхното трудолюбие по подходящ начин.
Ако си от поколението, на чийто плещи се стовариха промените в младежка възраст и в момента си над 50, шансът да си намериш добра работа или да се пенсионираш спокойно не е особено голям. Ако си притиснат до стената докрай - заминаваш към черните пътища на Европа.
Бизнесмоделът на модерните компании изключва автоматично кандидати над определена възраст, защото с предимство са младите. Не толкова заради тяхната младост, а по-скоро заради тяхната неопитност и не особено големи финансови изисквания.
Това е тъжната истина - наеми 10 млади без претенции и ги използвай до момента, в който осъзнаят, че дават много, а взимат малко.
Тогава ги смени с нови 10 млади и ги използвай докато се осъзнаят. Бизнес модел стар като света. Но доста модерен и то не само у нас.
Случи се така, че днес всички виждат бъдещето си през призмата на пари и придобивки. Кредитирането тръгна нагоре, цените на имотите отново бяха раздути до безобразие. На този фон, компаниите непрекъснато разширяват своите дейности без да наемат нови хора, а възлагайки на вече наетите още и още работа.
Но това не увеличава потреблението, защото работещите до пръсване нямат време да потребяват повече, а надува нови и опасни балони.
За да имаш високоплатена работа, трябва да инвестираш в образованието си. Възхищавам се на всички млади хора, които го правят, вие сте граждани на света и дано някой ден намерите признание и у нас.
Но не много хора могат да го направят. Не е и нужно. За силата на една икономика трябва да съдим по това колко души работят, консумират, потребяват, без задължително да са минали през авторитетен университет на запад. Колко души произвеждат продукт или услуга.
Голяма част от българската земя пустее. Но държавна политика за това няма. Вече почти три десетилетия. И селата пустеят, с изключение на тези, които са близо до големите градове. Това седи в основата на нихилизма. И е доста обяснимо.
Там най-често са родителите и роднините на българските роби. Те са наясно, че техните хора работят като слуги, но поне получават пари. Докато издържат.
Защото тук са само слуги, които дори и пари не получават. Защото един берач в Англия получава дневно много повече от един лекар в регионална болница.
Картини като тези в Корнуел идват като тъжно напомняне за двете лица на Европа. Едното лице - на растежа и надеждата и другото - на робството и безнадеждността. Българските роби тръгват на път. И си идват, за да гласуват. И после пак тръгват. И така, до следващата реколта.
