Радостта да си богат

Наистина, какво ново може да се каже по въпроса дали щастието е или все пак не е в парите? Но от доста време насам един факт не ми дава мира: покупателната способност на хората в Коста Рика е приблизително на нивото в България.

Коста Рика е известна като най-щастливата страна в света, а списанието The Economist публикува статия със заглавие „Богатите, бедните и България", където твърди: България е най-тъжното място в света, предвид доходите на глава от населението.

Тоест, световните сравнения показват, че доходите ни общо взето са достатъчни, за да не "мрънкаме" чак толкова. Все повече критики се отправят към българина, че не може да се зарадва на живота. Постоянно търсим в другите вината за собствените неуспехи,  или пък от страх "да не ни чуе дявола" умишлено се кахърим. Чак вечер под юргана българинът си позволява мъничко да се зарадва на сполуката в личното си царство.

Мисля все пак, че нещата са по-дълбоки. Освен че недоволството от живота се е превърнало във форма на социална солидарност между хората в България, феноменалната българска нещастност се дължи на исторически, религиозни и политически фактори. Да помислим в тази посока, започвайки от религията.

Нещастен е грешникът

Не съм правил точна справка, но мисля, че в Новия Завет една от най-често използваните думи е "радост". „За да имат Моята радост пълна в себе си", моли се Исус за учениците малко преди Голгота. Апостол Павел в посланията си обяснява на вярващите, че Божието царство е не ядене и пиене, а правда, мир и радост. „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа - радвайте се", пише Павел.

Както предполагам е добре известно на читателите, макар да се пише във въпросниците "православен" и все по-често да пали свещи в черкви, средният българин не е особено запознат с основните принципи на християнството.

Това не е чудно, предвид двете комунистически поколения. Това не е и български феномен: в началото на XVII век римски теолог предлага книгата, върху която се гради църквата, да стане тайна и в обществото да се разпространяват само коментарите на папата.

При нас, българите, определено става дума не толкова за тайна, колкото за заблуда. Основите на българската хронична депресия се коренят според мен не в друго, а в ширещото се сред народа езичество, вплело християнската символика в своите битово - магьоснически практики и наречено от етнографа Димитър Маринов "народна вяра".

В народната вяра на българите въпросът за Божието царство е нещо второстепенно, ако не и непознато. Основното в нея е да се повлияе на силите на живота, късмета и смъртта с различни магьоснически практики: да не се затрие някоя красива девойка или напет момък, да растат здрави децата, да роди нивата и градината, за да няма глад и т.н. Основен принцип (впрочем известен още от древногръцката литература) е да не се събужда завистта на зложелателно създание от света на духовете.

А и на турците. Но този безспорен фактор, виден в миналото по честата поява на името "Гроздан", а днес продължаващ да оставя диря в социологическите проучвания, не обяснява всичко за мрачния българин. Защото българите са свикнали да се превиват и прикриват много преди да бъдат поробени.

За разлика от северните европейци и американци. Известната книга на Макс Вебер „Протестантската етика и духът на капитализма" твърди: според първите протестанти да бъдеш материално успял е начинът да покажеш, основно на себе си, че Бог е благосклонен към теб. Бедният човек най-вероятно е наказан от Бога. Това е доста едностранчив прочит, но да се върнем към българите.

Народът, който убива гениите си

През 921 г. арабският дипломат Ахмед ибн Фадлан е изпратен от халифа на Багдад като посланик и наставник при волжките българи, наскоро приели мюсюлманската вяра. По пътя към Волга (името на реката идва от болга, т.е. българска) изнеженият арабин минава през земята на „хиляди неверни племена", които го покъртват с мръсотията и зверските си нрави, но след хиляди премеждия най-сетне стига до добрата земя на българите и се среща с величествения български цар.

Ибн Фадлан хвали много богатствата на тази страна, но прави следната забележка: "Ако видят човек, притежаващ подвижен ум и знание за нещата, те казват: 'Този е най-достоен да служи на нашия господ'. И така, те го вземат, слагат на шията му въже и го обесват на дърво, докато не се разпадне на парчета".

Тази неприятна за нас истина преди години стана популярна в книгата „Предречено от Пагане", която беше и филмирана. Българите са си такива от древността. Именно в тази светлина трябва да разгледаме съдбата на най-светлите национални герои и творци, които са били убити от своите.

Може ли да процъфти народ, който целенасочено убива най-способните си хора? Един народ, в който за да оцелееш не трябва да показваш, че си твърде способен? Да процъфти - не, но да оцелее очевидно да.

Не предлагам поредната негативна теория за нашия народ, напротив. Но оптимизмът не променя факта, че принципите на управление, а и самото общество в България се градят върху грозно наследство.

Само щом погледнем назад, включително към времето на строителството на новата българска държава, виждаме как талантът е наказван и умишлено държан встрани от постовете, от които се взимат отговорни решения.

Именно затова сме толкова изостанали, включително материално - а нашата изостаналост допълнително подсилва чувството ни за неудовлетвореност. Пиша това не да осъждам и обиждам България, а за да се замислим и може би дори променим.

Време е да сложим край на охулването на талантливите и успелите българи и да заложим бъдещето си на тях. Но какво все пак означава успех? И наистина ли количеството на парите измерва щастието?

Дайте парите на жените

В казармата, като висшист за щастие кратка, понякога пишех писмата на неграмотните ми "колеги" до вкъщи. Тогава не че съм нямал пари, но някои от тях имаха наистина много. Шегувах се с тях: „Ние, висшистите, сме винаги бедни". Един ми отвърна, гледайки ме много сериозно в очите: „Ти не си беден, ти си богат, защото знаеш много". Какво ще кажете за това?

Като асистент в университета обичах да разказвам на недоверчивите студенти следната истинска история. Ходех из Рила, бях попривършил провизиите и влязох в една хижа, за да си купя нещо.

Имах само една банкнота от 50 лева, а 50 лева тогава купуваха доста повече от сега. Веднага се разбрах с хижаря за цената на бутилка ракия. Обаче той нямаше да ми върне ресто и останах с празни ръце. Имах или нямах пари тогава?

Днес съпругата ми твърди: парите са нужни, за да не мислиш за тях. Вярвам й, защото древните гърци съветват финансовите дела в домакинството да се оставят на жената. Но древните гърци, а по-специално Аристотел, са казали и нещо друго.

Икономика означава разумно управление на ресурсите. Обаче освен икономика има и друг начин за отношение към финансите, наречен "хрематистика" - стремеж към неспирно обогатяване. Колкото повече, толкова повече.

Постепенно, неусетно, Аристотеловата "хрематистика" се превърна в норма в западния живот. Всичките там библии, образования, Рила и така нататък се превърнаха в нещо маргинално, докато за „нормална" ни се представя максималната алчност.

На икономиката се гледа като на отживелица или нереалистична мечта за бъдещето, докато практичният ум няма никога да остави печалбата да спре да нараства.

Не е ли така? Не е ли днес по-актуална от всякога приказката за рибаря и златната рибка? Бабата иска още, и още, и още. О, бабата вече не показва директно колко е ненаситна. Но тя измисля нови и нови свои потребности, които задължително да бъдат задоволени. Както установи още Хенри Форд, при по-добре заплатените работници се появяват нови нужди, които трябва да бъдат задоволявани, познайте от кого.

Форд впрочем е казал някои доста интересни неща за парите. „Ако се надявате парите да ви донесат независимост, никога няма да станете независими. На този свят сигурност на човека може да донесе единствено запасът от знание, опит и способности". А също и „Бизнесът, който прави само пари, е лош бизнес".

Вместо да накарат студентите да се замислят защо този прочут човек е мислел така, днес повечето преподаватели в икономическите университети предпочитат да пускат от своя конвейер стандартизирани сиви продукти.

Огромната част от икономистите днес не са подготвени да възприемат  факта, че живеем в свят на екологична криза. Теорема номер едно на икономикса е, че ресурсите са ограничени. Защо тогава продължава да се проповядва идеалът за неограничената печалба?

Грешката на Маслоу

Една от първите теории, които усвояват студентите в обществените науки, е пирамидата на човешките потребности според американския психолог Ейбрахам Маслоу. Идеята на тази добре позната доктрина е, че задоволяването на човешките нужди става с приоритети, пръв от които е физиологията, втора е нуждата от сигурност.

Чак след като е наяден и задоволен, вратата е здраво залостена и в банката има набъбнала сметка, човекът преминава към задоволяване на социалните си потребности, например нуждата да общува с приятели.

Четвъртото стъпало на пирамидата е нуждата от обществено признание, а най-високо стои себеактуализацията. Последното означава стремеж за придобиване на нови способности и умения - заради самите тях, а не заради ползата, която носят. Себеактуализацията според Маслоу е една доста рядка нагласа, недостъпна впрочем за по-млади хора.

Тази пирамида отново и отново се чертае на университетските черни дъски; по-старателните преподаватели изреждат и някои критики към нея. Доста по-неизвестен остава фактът, че психологът Маслоу е започнал научната си кариера през трийсетте години на миналия век с изследване поведението на маймуните.

Лично според мен, в мнението си за хората той е силно повлиян от първите си научни обекти.

Действително има ниво, под което бедността прераства в мизерия. Но отвъд патологичната бедност, която както знаем е поразила една пета от българите, тоест е много остър проблем, днес няма никаква причина един човек да чака да забогатее, преди да започне да сбъдва мечтите си. За съжаление в България младите хора са принуждавани да го правят, като емигрират. Не защото няма пари, а защото обществото ни не уважава таланта.

Чудно ми е също как някой строг старец ще се самоактуализира, ако не ползва Интернет - и в това ще е по-добър например от един старателен младеж, избрал да не яде известно време, но да си купи нов компютър.

Впрочем Интернет може да се ползва и за страшен брой простотии. Но идеята ми е друга: ако приемем, а аз вярвам в това, че човекът има разум, воля и способност да избира и с това се различава от повечето животни и растения, за човека просто е задължително да чупи пирамидата на Маслоу, за да има правото да се нарече човек.

Богатството е в ума ти

Увеличава ли се богатството, увеличават се и тези, които го харчат - откри цар Соломон. Богатството е сладко само когато е изнесено на показ - установиха класиците на икономиката. Богатството е ценено само когато е сравнено, допълниха новите изследвания.

1000 лева заплата в квартал, където всички печелят по 2000 лв., е по-малко от 800 лв. в квартал, където всички печелят 600 лв.

Колкото по-умен е човекът, толкова по-съвършени удоволствия и забавления той може да си доставя. Следователно едно и също количество пари може да доведе до различно „количество" радост, дори българина. А многото кинти не спасяват от скука.

Радостта, в най-общ план, е проява на благодарност за това, което имаш и си. Така че депресията на българите (извън споменатата бедстваща една пета от нас) може да се изтълкува и като неблагодарност.

А как ще изтълкувате притчата за жената, загубила една монета вкъщи? За да я намери, тя мете и вдига килими, без да жали труда си. Продължава да търси и през нощта, като пали свещи за двойно повече пари, отколкото е загубила. Но не си прави сметка - само и само да намери загубеното.

Когато го намери, радостта й е несравнима. Възможни са, разбира се, десетки интерпретации на смисъла - например че радостта е в намирането, а не в имането, нали пътят е по-важен от посоката. Тази притча позволява и двусмислено да се отбележи: богатството е в твоя ум.