Родопски портрети - срещи в планината

Снимка: Христо Узунов

“Аз съм бил и с българите, и с турците, и с циганите” - ми каза той, след като го заварих да пасе стадото си на една от терасите на някогашната овощна градина край Ардино. С това той искаше да подчертае, че не се интересува особено от произхода на хората около него - важното е уважение да има!

Снимка: Христо Узунов

Дядо Сали от село Башево. Отдавна прехвърлил 80-те години, той продължава да кипи от младежка енергия и с ентусиазъм разказва за пътешествията из околията, които не престава да си организира. Закарахме го до съседното село, за да си получи пенсията и когато се върна от пощата с весел глас, ни подкани: “Карай към Пампорово, сега вече имаме пари!”

Снимка: Христо Узунов

Дядо Сали живее в типична каменна родопска къща, а да му гостуваш е истинско удоволствие. Сладкодумен и винаги усмихнат, ще ви покани да седнете на леглото или табуретката, а самият той ще кръстоса крака на пода и ще ви почерпи с истинско турско кафе от джезве. Ще го раздаде, както повелява традицията - от най-възрастния към най-младия.
Енергичните движения, с които домакинства, също са поразителни - става, кляка, носи посуда - сякаш годините въобще не му тежат. И не престава да говори! За живота си, за внуците, за майтапите, с които посреща туристите, преминаващи покрай къщата му на път за близката крепост Кривус. И през цялото време е в добро настроение. Натъжава се единствено когато се сети за съпругата си, починала преди няколко години. Дори тогава обаче бързо отпраща тъжните мисли, и незнайно откъде, зареден с нова доза позитивизъм, продължава весело да разговаря с нас. Духът на Родопите наистина живее в този човек.

Снимка: Христо Узунов

Срещнахме я да чисти двора си в село Арда. Попитахме я дали можем да й помогнем с нещо, но тя ведро отвърна, че вече приключва и категорично отказа каквато и да била помощ. За съжаление не ми се удаде да запомня името й, но няма да забравя усмивката. Усмивката, която не помръкна дори когато разказваше как сама се грижи за сляпата си сестра и за това, че децата й идват рядко на гости, защото животът в големия град е забързан и не остава много време за почивка. Когато приключи разказа си, с весел глас, в който не се четеше нито горчивина, нито страх, каза: “Ще се борим, докато можем, това е положението!” А усмивката продължаваше да стои върху лицето й.

Снимка: Христо Узунов

Зад тази заключена врата в село Могилица се намира царството на местния занаятчия майстор Минчо Минчев, който на 74 години продължава да доказва, че с труд и упоритост можеш да покориш света

Снимка: Христо Узунов

Майстор Минчо е трето поколение занаятчия и от малък е на “ти” с дървесината, а негови произведения могат да бъдат открити в над 40 държави, като някои от тях са част от колекциите на английската кралица Елизабет II и президента на Бразилия Дилма Русеф. Гордее се, че всяка година го канят да участва в различни фестивали из цялата страна и само един поглед върху произведенията му е достатъчен, за да разберете защо е така. Говори стегнато с тежък, плътен глас, погледът му е самоуверен, а осанката му излъчва благородство - така, както подобава на истинския родопски майстор.

Снимка: Христо Узунов

Бай Манол - единственият жител на изоставеното село Модрен. Животът на този човек е пример, че борбата продължава дори и на преклонна възраст. За да оцелее, е дошъл чак от смолянско в околностите на Джебел. Тук той се грижи за голямо стадо крави, а подслон е намерил в една от къщите на изоставеното преди години село. Въпреки това той не е сам. Често може да бъде заварен на раздумка сред прохладната сянка на дърветата, а компания му правят много от жителите на съседните села. Те са и тези, които му помагат с провизии, когато се наложи.

Снимка: Христо Узунов

Въпреки че домът на бай Манол принадлежи на едно друго, отдавна отминало време, будният старец е в час както с политическата ситуация у нас, така и с новите технологии.

Снимка: Христо Узунов

Любино е едно от най-откъснатите от света села в Източните Родопи. До него се стига по много тесен и стръмен път и е кацнало на върха на планината. Според официалните данни, в него живеят 56 души, но ако отидете на място, ще се убедите, че истинският им брой е много по-малък. Ще се убедите обаче и че кметът Съдкъ Ахмет знае как да посреща гости. Беше ни забелязал отдалеч и радушно ни посрещна на входа на Любино. Разходи ни из по-интересните места в селото, търпеливо отговори на всичките ни въпроси и накрая ни покани в кметството на по чаша кафе. Защото Любино е малко, но гостоприемството на местните е голямо

Снимка: Христо Узунов

Мелани Кобън е натурализирана родопчанка от Великобритания, която от 8 години живее в Любино, заедно със своя партньор Лий Маундър. През 2008 г. двамата решават да скъсат със стресиращия начин на живот в корпоративния свят и попадат в малкото родопско селце. Тук те намират желаното спокойствие, а за да се издържат, работят като графични дизайнери. Разбира се, за тази цел им трябва интернет, затова се налага да си прекарат сателитен… В свободното си време Мелани се грижи за прекрасната си зеленчукова градина, а когато пристигнат посетители, ги посрещат гостоприемно като родопчани и галантно като англичани.

Снимка: Христо Узунов

Типична къща от село Любино.