Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Как киното и театърът спасиха Ерик Кантона от футбола

В "Дебелакът" Кантона прави една от забележителните си роли, която му печели уважение като актьор
Французинът беше артист още на терена
На корицата на Elle със съпругата Рашида Бракни
Във филма "В търсене на Ерик" той играе самия себе си и помага на друг Ерик да се справи с депресията Снимка: Getty Images
Във филма "В търсене на Ерик" той играе самия себе си и помага на друг Ерик да се справи с депресията

Името на Ерик Кантона отново ще се чуе във футбола. На 30 август малкият стадион в Аржле-сюр-Мер ще бъде кръстен на прочутия нападател. Така е решила общината в 10-хилядното градче, разположено в една от най-южните точки на Франция.

Защо точно там? Ерик има връзка с това захвърлено парче земя в Пиренеите. Тук дядо му - боец в републиканската армия по време на Гражданската война в Испания, е живял няколко години в бежанския лагер, след като войските на Франко взимат надмощие. А самият Кантона идва най-редовно на срещите на Асоциацията на наследниците на републиканците, за да се поклони пред мемориала на предците им.

Всъщност животът на Ерик Кантона е колкото популярен, толкова и непознат. Малцина знаят например, че роденият през 1966 г. бивш футболист, който от години насам се изявява повече в киното, е голям почитател на изкуството.

Самият той се увлича по рисуването още докато е на 8 години. Син на фелдшер и шивачка, след училището и тренировките малкият Ерик стои до среднощ с четката и боите пред статива. Почитател на живописта от школата в Марсилия, той има за свой кумир Пиер Амброджиани. Стреми се да възприеме стила му, а за 15-ия си рожден ден иска като подарък репродукция на една от най-известните му картини.

Още тогава Ерик Кантона се оформя като особен вид единак. Случвало се е да си тръгне по-рано от обяда на младежкия тим в Оксер, за да отиде на кино, в художествената галерия, или просто да се усамоти в слушане на Моцарт или „The Doors". Той е съвсем странен тип - чувствителен художник, който всеки момент може да ви забие един юмрук в лицето, ако почувства агресия или някаква несправедливост.

Има си собствен стил, който далеч не се харесва на всички. На 20 години остригва главата си до голо, за да „чувства по-добре с черепа си свежестта на дъжда и силата на вятъра". След като един вестник го обявява за побъркан, Кантона отбелязва с тъга:

Във футбола всичко е прозаично. Хората искат да гледат здравеняци с модерни прически, които внимават какво говорят. Изглежда, че на футболиста не е позволено да бъде луд".


Бързо след преминаването си в Марсилия Ерик настройва всички срещу себе си, когато захвърля фланелката си като протест срещу смяната му в хода на мача с Торпедо (Москва). Впоследствие се скарва с боса на клуба Бернар Тапи, който откровено заплашва да го прати в лудницата. В крайна сметка всичко приключва с отдаването му под наем в Бордо и Монпелие. Междувременно нарича треньора на националния отбор на Франция Анри Мишел „торба с говна", заради което понася сурово наказание от федерацията.

Всяка свободна минута Ерик Кантона използва, за да избяга от света на футбола в този на изкуството. Чест посетител на киносалоните и художествените галерии, в онези времена той се запознава с изгряващата холивудска звезда Мики Рурк. Вдъхновява се от бунтарския му характер: „Такъв като него няма да прокопса във футбола. Възхищавам се на духа му и жаждата за свобода".

Само че жаждата за свобода често му играе лоши номера.

Като играч на Ним през 1991 г. Ерик получава несправедлив червен картон, след който замеря съдията с топката. Получава дисквалификация от три мача, но след като нарича представителите на федерацията „пълни идиоти", гърми за цели два месеца.

Още тогава иска да се маха от футбола и да се отдаде на изкуството, но е разубеден от новия треньор на националния отбор Мишел Платини. Заклева се, че повече няма да играе във Франция.

Преминава в Лийдс, където става шампион, а после отива в Манчестър Юнайтед, за да стане там най-голямата звезда за онова време. За разлика от французите, английските запалянковци го боготворят заради странностите му.

Поначало Ерик Кантона винаги се е отличавал много от останалите футболисти в новосъздадената тогава Висша лига. Например след мач за Юнайтед той отива със съотборниците си да се почерпят. Но, за разлика от останалите, които пият бира, той винаги си поръчва шампанско. На официалните мероприятия на отбора всички са с костюми, и само той по къси гащи и джапанки.

По време на продължителната си дисквалификация през 1995 г., когато напада оскърбилия го запалянко с удар от кунг-фу, Ерик е чест гост на кинотеатъра в Манчестър.

Там гледа арт кино за съвсем специализирана аудитория от ценители. „Трябваше да се фокусирам върху нещо друго, тъй като през тези девет месеца без футбол не биваше да скучая", обяснява французинът. Продължава да рисува, като си оборудва ателие в една хотелска стая между Лийдс и Манчестър.

По същото време дебютира и като театрален продуцент. С брат си Жоел закупуват правата за постановка на пиесата на Едуард Олби „Кой се страхува от Вирджиния Улф". Спектаклите се играят в Париж по време на паузата във футболното първенство, когато играят националните отбори и междувременно изгоненият от френския тим Кантона е свободен от други ангажименти.

След като получава окуражителни коментари от театралната критика, поставя на сцена и пиесата „Отвъд хълмовете" на своя приятел драматург Жан-Луи Бурдон. Двамата се познават от едно кафене на интелектуалците в Париж, където Кантона прекарва времето си в компанията на бохеми - актьори, режисьори и писатели. „Никога не говорехме за футбол, а само за изкуство. В него кипеше страст на тази тема", разказва самият Бурдон.

Най-вероятно именно в тези разговори Кантона проумява, че футболът не е неговият живот.

Затова прекратява кариерата си едва на 30 години, въпреки че е в отлично състояние да продължи. Просто вече е уморен от живота на футболист.

Действително, той обожава адреналина в играта и признателните запалянковци. Но ненавижда изискването да спазва правила: „Писна ми да си лягам рано..."

Новият му живот извън футбола обаче почва с дълбока депресия, продължила почти година. „Дълго време не се решавах да избера киното. Изпитвах неувереност, страх и съмнения. Накрая просто си казах, че съм длъжен да го направя", спомня си Ерик.

Започва с няколко стартови по-малки роли, първата от които в историческата драма „Елизабет" с Кейт Бланшет. Актрисата свидетелства: „Той ме очарова. Сериозен и мълчалив, изглеждаше като истински мъж и се справи чудесно като за прохождащ в киното".

Кантона няма актьорско образование, а само курсове, които е посещавал в Англия. От тези години датира и известната му фраза: „Във футбола имаш противник насреща. А на сцената ти самият си си съперник".

В първите години всяка негова роля събира най-често негативни отзиви в пресата. Възприемат го като бивш футболист и навлек в киното.

Дори авторитетен вестник като „Монд" си позволява да пусне негова снимка от един от филмите му, на която Ерик е с шимпанзето Муки. Надписът отдолу гласи: „Кой от тях играе по-добре?"

Отношението към него се променя след излизането на филма „Дебелакът", където французинът играе главната роля. Там пресъздава вътрешния свят на своя самотен герой, затлъстял до 160 килограма. Специално за това Кантона решава да повиши теглото си поне с 20 кила, но въпреки това се налага да играе със силиконов корем и няколко слоя грим.

„Потта се лееше като ручей от мен. Но заради ролята бях готов на всякакви жертви. Когато за пръв път ми сложиха изкуствения корем и ме намазаха целия, не можех да стана от стола", разказва новоизпеченият актьор. Справя се блестящо, а доскоро присмиващият му се вестник „Фигаро" признава: „Кантона се вживя напълно в ролята на самотния си герой и го изигра по трогателен начин". „Абсолютен триумф!", добавя „Либерасион".

В хода на снимките Ерик се запознава с актрисата Рашида Бракни.

Романът между двамата завършва със сватбата им през 2007 г.

По-късно Кантона играе себе си във „В търсене на Ерик" на британския режисьор Кен Лоуч. В сюжета Кантона помага на друг Ерик (пощальон и върл фен на Манчестър Юнайтед) да се справи с депресията. След премиерата на филма на кинофестивала в Кан, критиците вече възприемат бившия футболист като сериозен актьор.

Следващите му филми нямат толкова голям успех, затова в последните години Ерик Кантона се поотдръпва от сцената. Но продължава със странностите си като тази да заяви, че ще се кандидатира за президент на Франция и ще унищожи банковата система.

Окончателно губи интерес към футбола и днес в жилището му в Париж няма абсолютно нищо, свързано с играта. В интервютата си не желае да говори за футбол. Не поддържа отношения с бившите си съотборници: „С тях нямам допирни точки в реалния живот. Какво можем да направим? Най-много да излезем някъде, да пийнем и да поговорим за миналото. Но след това?"

Все пак кариерата му в киното дотук съвсем не е лоша. Той се снима в 51 филма, участва и в няколко театрални постановки. В повечето случаи играе второстепенни роли, но това не го безпокои. Като актьор Ерик Кантона не постига това, което прави като футболист.

Но пък намира мястото си извън футбола, на една друга привлекателна сцена.

От какво се бои? „Само от смъртта". Ерик признава, че преди всяко пътуване със самолет или автомобил се замисля за възможната си гибел. Затова има флашка със списък от желания. Пази я съпругата му Рашида, който е обещала, че ще ги изпълни.

 

Най-четените