В началото на 60-те години във футболна Англия все още има таван на заплатите. Ограниченията в седмичното заплащане по онова време са 17 паунда, след това го повишават на 20 паунда. Срещу това Асоциацията на професионалните футболисти и нейния президент Джими Хил, бивш играч на Брентфорд и Фулъм, водят продължителна битка. Всъщност въпросните 20 паунда са с едва 25% повече от средната работна заплата във Великобритания.
Наясно с огромните възможности на медиите, Хил и поддръжниците му свикват няколко пресконференции, на които предразполагат журналистите към каузата си. Твърдят, че всеки може да работи като миньор, но малцина са в състояние да съберат 50 000 зрители на стадиона. Масираната атака чрез вестниците носи успех за Асоциацията на професионалните футболисти. На историческия 18 януари 1961 г. таванът е вдигнат до 100 паунда на седмица, а впоследствие пада изобщо.
С навлизането на телевизията във футбола треньорите, мениджърите и президентите на клубове добиват все по-голяма визуална популярност. Оценил добре този факт, създателят на големия Ливърпул Бил Шенкли всеки петък кани хората от медиите на пресконференции, продължаващи понякога близо два часа. В резултат на това, както и на изумителната игра на отбора си, Шенкли става една от най-уважаваните персони в английския футбол.
За разлика от него, Боб Лорд се превръща най-отблъскващия тип за медиите. Този господин е президент на Бърнли през 60-те години, когато скромният отбор от Ланкашир става шампион (1960) и достига до финала за Купата на Англия (1962). Той казва, че излъчванията в ефир намаляват броя на зрителите с билети, и въобще телевизията няма място на стадиона. През 1964 г. мистър Лорд свиква специална пресконференция, на която гордо да съобщи, че забранява на камерите на Би Би Си да стъпват на стадион „Търф Мур” за новата си емисия – митичната днес „Match Of The Day”. Освен това спира достъпа на доста вестници до клуба, забранява и на футболистите си да разговарят с тях. Заради Студената война с медиите му лепват прякора „Хрушчов от Бърнли”, на името на тогавашния съветски ръководител Никита Хрушчов.
Пресконференциите в английския футбол добиват твърде кошмарен вид за журналистите, когато става въпрос за Брайън Клъф. Прочутият мениджър, извел Нотингам Форест до Купата на европейските шампиони през 1979 и 1980 г., буквално си играе на котка и мишка с репортерите. Когато е ядосан след загуба, своенравният Клъф просто отказва да говори и прехвърля тази задача на помощника си Питър Тейлър.
Преди това води Дарби Каунти и Лийдс, където лази по нервите на босовете с медийните си номера. Така например, докато президентите на двата клуба Сам Лонгсън и Мани Късинс дават интервюта, Брайън Клъф издебва момента да се появи в коридора точно тогава. В резултат на това всички журналисти зарязват маститите футболни шефове и хукват към Клъф.
Когато през 1979 г. Тревор Френсис става първият британски футболист, за когото са платени един милион паунда от Форест, Брайън Клъф трябва да участва в пресконференция, която ще се излъчи пряко по телевизията. Разбира се, пристига със закъснение, но пък носи ракета за скуош. „С нея ще бия Тревор по главата, ако не играе както трябва”, обобщава духовито мениджърът. Към края на престоя си във Форест окончателно бойкотира журналистите, тъй като според него те никога не казват истината.
Срещите с медиите във футбола понякога могат да имат ярко изразена политическа конотация. Такъв например е случаят в навечерието на световното първенство през 1970 г., когато пред микрофоните застава селекционерът на Бразилия Жоан Салданя. Самият той бивш журналист, Салданя е назначен да води отбора от президента на федерацията Жоао Хавеланж с аргумента, че пресата ще бъде по-милостива към своя събрат.
Но на тази пресконференция бразилският треньор се опълчва срещу диктатора на държавата генерал Медичи. Причината е, че от президентския дворец са му наредили да включи в отбора за Световното нападателя Дарио. „Както аз не избирам министрите, така и той не може да определя кого да взема в състава”, заявява смело Жоан Салданя по адрес на генерала. Малко по-късно напуска, заменя го Марио Загало. Той включва въпросния Дарио сред 22-мата в отбора, който печели световната титла.
Дори отлично организираните в спорта и медийната му политика американци се виждат в чудо, когато им се налага да организират първата официална пресконференция на Пеле. През юни 1975 г. Краля на футбола пристига в Ню Йорк, за да подпише с Космос. Великият бразилец ще играе в САЩ срещу внушителната заплата от 1.4 милиона долара. Преди представянето му обаче улиците пред „Клуб 21”, където ще се проведе събитието, се оказват задръстени от народ. Изпаднал в невъзможност да пробие тълпата, Пеле се добира дотам с два часа закъснение. Вътре фотографите ще се избият кой пръв да го снима, а двама от тях счупват в боричкането една от стъклените маси. „Истински хаос, такова нещо още не беше ни се случвало” заявява главният мениджър на Космос Клайв Той.
На 10 февруари 1980 г. скромният английски клуб Саутхемптън разпраща съобщение до медиите, че ще даде пресконференция в хотел „Потърс Хирън”. Мястото се намира в село Ампфийлд, и част от вестниците дори не обръщат внимание. Какво пък толкова може да съобщят от Саутхемптън?
Пред журналистите в хотелското фоайе излиза президентът на Саутхемптън Лори Макменъми, за да каже, че привличат в отбора си не кого да е, а капитана на Англия и носител на „Златната топка” Кевин Кийгън. Тогава знаменитият футболист все още носи екипа на Хамбургер, но двата клуба са се договорили, че Саутхемптън ще го получи през лятото срещу трансферна сума от 420 000 паунда.
Репортерите, имали находчивостта да отидат на тази пресконференция, получават двойни и тройни хонорари, тъй като на другия ден новината е по челните страници на целия британски печат. През първия сезон с Кигън отборът на Саутхемптън вкарва 76 гола и завършва на шесто място в елита, което се явява и най-доброто му класиране въобще.
През 80-те и 90-те години един от най-големите и обичани футболисти на Арсенал е Пол Мърсън. Офанзивен халф с над 300 мача зад гърба си за „топчиите” и две шампионски титли, в един ноемврийски ден на 1994 г. Мърсън дава онази пресконференеция, която си остава сред най-шокиращите в цялата история. Пред изумените журналисти той чистосърдечно признава, че е затънал в алкохол, наркотици и хазарт. Завръща се на терена само след три месеца, след като изкарва рехабилитационна програма. Така и не успява обаче да се отърве от някои свои зависимости, а по-късно профуква на залагания значителна част от състоянието си.
Две години по-късно подобно публично признание на пресконференция прави и съотборникът на Мърсън Тони Адамс. Той събира репортерите, за да им признае, че е станал алкохолик. Заради откровението му и молбата за помощ, медиите го подкрепят напълно в излекуването му. Съдейства и новият мениджър Арсен Венгер, при него Адамс се завръща в игра още по-силен.
