На 14 февруари 1953 г., в мач срещу Престън, нападателят на Шефилд Уензди Дерек Дули напуска терена с двойно счупване на пищяла. Няколко дни по-късно десният му крак е ампутиран под коляното.
"В началото беше трудно, но когато в мразовит ден чуеш някой случаен минувач да се оплаква: "Боже, краката ми са премръзнали от студ!", можеш просто да се усмихнеш и да му кажеш: "Е, при мен е наполовина по-добре", с чувство за хумор разказва за съдбата си Дули през 1966-а, 13 години след трагедията.
***
Дерек Дули е роден в Шефилд в обикновено работническо семейство. Вероятно е щял да тръгне по стъпките на баща си, които водят до местната стоманолеярна, ако не е бил най-добрият с топката в крака от всички момчета в махалата. През 30-те и 40-те години на миналия век условията за футбол нямат нищо общо с тези, които познаваме днес, но любовта на децата към играта е огромна. На сгурия, асфалт или бетон - Дули блести сред връстниците си.
На 17-годишна възраст е взет в младежкия отбор на Шефилд Уензди, а след години става неразделна част от първия тим. Първоначално феновете го приемат трудно. Местно момче е, което е плюс за него, но не им допадат огромните му габарити. На мнозина им се струва, че заради ръста си Дерек е тромав. Запалянковците обаче бързо сменят плочата, след като Дули започва да поразява вратите на съперника със смъртоносната си деснячка. Не само бележи, но и безстрашно влиза в единоборствата на терена.
През сезон 1951/52 Уензди става шампион на Втора дивизия, а нападателят вкарва невероятните 46 гола в 30 мача.
Нищо не се променя за него и в елита. Не играе, а гази противниковите бранители. Головият му рекорд спада, но 16 гола в 24 мача в Първа дивизия през шампионат 1952/53 все пак са доста добро постижение. В 29-ия кръг Шефилд гостува на Престън - един от най-добрите отбори тогава. Мачът се пада на Свети Валентин, а Дули взима със себе си и съпругата си Силвия, с която са сключили брак само шест месеца преди това. Освен деня на влюбените, Дерек има и друг повод да празнува - получил е първата си (и за съжаление единствена) повиквателна за националния отбор на Англия.
Но дебютът му за "трите лъва" така и не се случва. Загубата от Престън 0:1 е последният мач в кариерата на нападателя.
Дули чупи зверски крака си след сблъсък с вратаря на домакините Джордж Томпсън.
Контузията е болезнена, но футболистът изобщо не подозира, че с кариерата му е свършено, а камо ли, че ще последва ампутация. Но след няколко дни в болницата медицинска сестра забелязва, че пръстите му на десния крак са вкочанени. Идва лекар, който да провери чувствителността на крайника, а на всички интервенции и въпросите дали усеща нещо, Дули отговоря отрицателно. Докторите са категорични - кракът трябва да се отреже спешно, за да се предотвратят други усложнения.
Всъщност всичко е доста нелепо.
Малко преди сблъсъка с Томпсън Дули наранява задната част на подбедрицата си. Лекарите смятат, че в кървящата рана е попаднал химикалът, използван за третиране на тревата срещу замръзване. Резултатът е гангрена и риск от разпространение на инфекцията из цялото тялото.
В онези години футболът не е доходоносна професия, която да обезпечи един мъж и семейството му за години напред. Дори и най-успешните играчи често усвояват нови професии след приключването на кариерите си, а специално заплатата на Дерек е повече от скромна. "Бях само на 23 и нямах нито собствен дом, нито професия. Живеехме при родителите ми и едва свързвахме двата края."
Но Дули не е изоставен.
Клубът организира благотворителен мач на "Хилзбъро", на който се стичат 55 хиляди души. Местните вестници започват кампании за набиране на средства, а Английската футболна асоциация дарява 200 паунда на Дули. Заедно със Силвия събират достатъчно за прилична къща, в която живеят през целия си живот.
***
След ампутацията Дули смята, че има още какво да даде на клуба. Иска работа - каквато и да е.
"Сложете ме, ако щете, за флагче на корнера", казва той на шефовете.
До такива крайности не се стига. Назначен е за скаут и през уикендите търси таланти за отбора из цяла Англия. През делничните дни пък работи в пекарната на директора на Уензди и бързо се изкачва в йерархията: от телефонист до мениджър продажби. През 1962-ра обаче трябва да напусне пекарната, след като е назначен за треньор на младежите. Девет години по-късно му поверяват представителния тим.
Ръководството на Уензди вярва, че назначението на човек, свързан с клуба през целия си живот, ще успокои феновете. Привържениците са настръхнали срещу шефовете заради изпадането във втория ешелон след 11 години в елита. През сезон 1970/71 отборът заплашително се приближава до опасната зона в класирането на Втора дивизия. Дули идва в средата на кампанията и Уензди се спасява, завършвайки 15-и. По-нататък следват две кампании с лек прогрес - 14-о и 10-о място.
Преди началото на сезона 1973/74 Шефилд декларира амбиции за промоция, но всичко се срива. През есента 16 играчи се разболяват от вирусно заболяване. За четири месеца Дули използва 31 футболисти - безумна бройка за онези времена. В началото на декември Уензди сменя ръководството и Дули иска крупната сума от 60 хиляди паунда за трансфери. В навечерието на Коледа треньорът е извикан на среща и мисли, че ще се говори за споменатите пари и трансфери.
Нищо подобно. Уволнен е на Бъдни вечер.
"Беше ужасна Коледа - спомня си той. - Моят 17-годишен син Мартин, запален фен на Уензди, изтича в стаята си и свали от стената всички плакати на отбора. Но 9-годишната ми дъщеря Сюзън беше много щастлива, защото за първи път можех да прекарам Коледа с нея, а не на тренировъчния терен."
Така приключва 26-годишният романс на Дули с Шефилд Уензди. Феновете организират действия в подкрепа на бившия треньор, но напразно. Дерек е много обиден и огорчен и това продължава почти 20 години. Жена му Силвия така и не прощава предателството срещу него и никога повече не стъпва на "Хилзбъро".
***
Първоначално Дули си мисли да прекъсне всякакъв контакт с футболния свят, но през ноември 1974-та му е предложен постът на търговски директор в градския съперник Шефилд Юнайтед.
Той се съгласява без никакви скрупули за това, че ще съсипе репутацията си.
И отново бързо се издига на позицията си. След няколко години той вече е изпълнителен директор на "остриетата".
Прекарва почти четвърт век в Юнайтед и вижда всичко, което може да се види като шеф на отбора: от изпадането в четвърта дивизия до първото участие на тима във Висшата лига. Но винаги когато предстои гостуване на "Хилзбъро", той отказва да се завърне на стадиона, на който започва футболният му път. Това най-накрая се случва през 1992-ра, когато е посрещнат с бурни овации и на крака от всичките четири трибуни на легендарното съоръжение. Дерек Дули се завръща у дома като легенда, а не като изгнаник!
Истината е, че той е невероятен футболен функционер.
Дейв Басет, който води Юнайтед от 1988-а до 1995-а, казва: "Мислеше като футболист. Преди едно заседание на борда на директорите ми каза: "Чакай, Дейв, сега трябва да решим въпроса със закупуването на тоалетна хартия за отбора, а после ще говорим за трансфери. Те ще кажат: "Трябва да си помислим, Дейв" и след пет минути ще си свободен да отидеш при момчетата, а де не си губиш времето с празни приказки."
Басет също така казва, че Дули е притежавал страхотно чувство за самоирония и често се шегувал с това, че е с ампутиран крак. "Умееше така да завърти нещата, че накрая всички да умираме от смях", разказва той.
През 1996 г. Дули излиза в заслужена пенсия, която обаче продължава само три години.
Шефилд Юнайтед затъва в дългове и е призован да се завърне - вече в ролята на председател на борда на директорите. Първият му ход е да назначи Нийл Уорнък за мениджър, който изкарва цели осем години на "Брамъл лейн". Както винаги, Дули овладява ситуацията. Намира инвеститори, които помагат за връщането на дълговете и през пролетта на 2006-а гордо гледа от трибуните как "остриетата" се завръщат във Висшата лига. След този паметен момент освобождава поста и става почетен вицепрезидент.
Дерек Дули почина през 2008 г., а Нийл Уорнък проницателно казва за бившия си шеф: "Никога няма да се роди човек като Дерек, който бе обичан от цял Шефилд. Дули е най-великата фигура, с която ме е сблъсквал футболът."
***
Шефилд наистина е дълбоко признателен на знаменития си гражданин с отрязан крак и несломим дух. В негова чест е издигнат мемориал близо до стадиона на Юнайтед. В града има и улица на негово име. По нея може да се мине на път и за "Брамъл лейн", и за "Хилзбъро".
Припомняйки си трагедията от 1953 г., Дули признава: "Съжалявам единствено за това, че след онзи сблъсък топката не премина голлинията."
Голям човек и безумно смел мъж!
