На улиците в Скотстаун, Глазгоу през 60-те нямаше много голямо движение на автомобили. Там ритаха футбол децата от махалата, а това бе техният "Хемпдън". Всъщност, те само това имаха. Един от най-бедните квартали с общински жилища в града бе символ на мизерията, безработицата и домашното насилие, породено от ужасния стрес от липсата на... каквото и да е.
Джони беше едро дете и най-добрият на футбол в квартала.
Това, че му се налагаше да спи на пода, защото баща му не можеше да си позволи четири различни легла за четирите си деца, бе малък проблем. Виж, фактът, че на шест апартамента се пада една тоалетна, бе леко притеснителен. Но и това не го пречупи. Гърбът му беше здрав, погледът - леко луд още от юношеските години, а мечтата - да играе за Рейнджърс. Любимият отбор на цялото семейство, на близките и на целия район.
Отваряме скоба. Миналата събота на Ипсуич - Ливърпул, при завръщането на момчетата от Иийст Англия във Висшата лига, Джон Уорк бе гост-коментатор за предаването на радио "Съфолк", което отразява на живо всеки мач на отбора. На тази позиция е от 14 години. Най-голямата легенда и най-голям култов герой в историята на Ипсуич ентусиазирано и с шотландското си чувство за хумор говореше по време на мача, а той бе по-специален за него. Ипсуич срещу Ливърпул - неговите отбори. Но за това има време.
Днес Джон си спомня за 60-те с усмивка, но тя не е на щастие. По-скоро е "добре че преживях и минах през това". Родителите му си отидоха рано от света, а вторият му татко - сър Боби Робсън, е причина да намери истинския си дом и мястото, на което да тежи като камък.
Историята на Джони е велика. Роден през август 1957-а в Глазгоу, расте в изключителна мизерия. Таткото Алекс и майката Хелън не работят. Но пък пият. И си го изкарват на четирите хлапета, а Джони е най-малкият.
Постоянно гледа да е навън, а ако има топка - най-добре.
Рейнджърс никога не го кани дори за проби в детските формации, прави го Селтик, когато е на 11.
"Не можех да отида да играя за тях, но уважавам това, че ме харесаха", спомня си. Историята на един култов тип, който би следвало да е една от най-ярките британски звезди на 80-те години, но е позабравен, си струва да се разкаже. Тя започва някъде там - с поканата за проби в Селтик, която е отклонена.
Ипсуич, Манчестър Сити и Бристол Сити предлагат на Алекс Уорк неговият син да дойде на проби. Бащата не се интересува особено: "Ето ти джобни, отивай сам".
Заживява в Съфолк и избира Ипсуич, въпреки че Били Макнийл, мениджърът на Селтик, го иска отново на 15. Но той е намерил дома си. Губи и двамата си родители рано, но никога не поглежда назад към гетото в Глазгоу, където е израснал.
"Боби Робсън се превърна в мой баща - спомня си. - Той ме прие в Ипсуич и видя, че всичко, от което имам нужда, е да получа шанс да играя."
И започва да играе още на 17. Първо като ляв бек на мястото на контузения Кевин Бийти, с когото стават неразделни приятели. През март 1975-а дебютира в първия тим и не поглежда повече назад.
Следват 22 години на терена, за които и днес трябва да се говори с огромно уважение. За нещата извън терена - е, те са друга история...
Сезон 1976/77 вече е големият му пробив, а още няма 20. Играе като титуляр, печели наградата за Млад играч на годината, като Робсън му поверява и изпълненията на дузпи. Завършва сезона с 10 гола във всички турнири. Нищо, че е дефанзивен полузащитник, току пред двойката централни бранители.
Има невероятен усет за включвания в атаки и се появява винаги там, където мирише на гол. Johnny-on-the-spot, кръщава го Робсън. Джони, който винаги е на точното място - така би звучало на нашенски.
Феновете на "Портман Роуд" пеят същото за новия си любимец - едър шотландец с огромни мустаци, луд поглед и енергия да тича по цялото игрище. И шут, с който къса мрежите.
Извън терена репутацията му също расте. Съотборниците разказват истории за "този ненормалник, който гълташе няколко пайнта за минути и се смееше гръмогласно в лицата на напълно объркани хора в пъба". Истории, които ще станат легендарни по-късно в Ливърпул.
Ипсуич печели ФА къп през 1978 г., сензационно побеждавайки Арсенал на финала с 1:0. Джони е великолепен на "Уембли", просто съсипва полузащитата на гранда, удря две греди, а накрая танцува полугол по терена с нелепа шапка на главата, подхвърлена от феновете. Не помни почти нищо от празненствата, защото изпива над 20 бири (поне до толкова ги е броил).
Но една история около финала излизат много по-късно в книгата му Wark On (игра на думи от името му и Walk on - част от химна на Ливърпул). И тя не е никак весела, а припомня тъмната страна, от която излиза.
Едната е как със старото му приятелче Бийти продават билетите си, които получават от клуба за финала, на известен лондонски измамник, който си изкарва прехраната с такъв тип сделки. "Станахме богати", обяснява в автобиографията си. Двата билета, които са за родителите му, отиват при въпросния съмнителен тип срещу огромна за времето сума.
Но това не е случайно. Алекс и Хелън отказват да идат да гледат мача на "Уембли", въпреки че Джони им плаща разноските да стигнат до Лондон. Там решават да идат по магазините, а баща му едва не е изгонен от хотела, защото е мъртвопиян в бара му. Малко по-късно, в края на 70-те, и двамата си отиват от света в рамките на година. А алкохолът има много общо с това...
Шотландското момче обаче вече е мъж, има новия си живот и е футболна звезда. И не се огъва пред нищо.
Ипсуич в следващите три сезона два пъти е близо до титлата, но завършва зад великия Ливърпул на Пейсли. Отборът на Боби Робсън е един от най-силните в страната, а и в Европа. И доказателство са рейдовете там, включително до Купата на УЕФА през 1981 г.
"Играехме със Сент Етиен на четвъртфинала и всички ни обясняваха, че при гостуването нямаме никакъв шанс - разказва Джони. - Боби Робсън ми каза да се занимавам основно с Платини. Най-силният играч в Европа. ОК, бос, остави го на мен."
В 5-ата минута Мишел отнася един ритник заедно с топката. В 10-ата при борба във въздуха лакътят на Джони попада някъде в тила му.
"Повече не го видях онази вечер. Скри се някъде. Бихме ги 4:1 на техния стадион, а аз вкарах последния гол. Голям мач!", хили се Лудия мустак, както вече е наричан от феновете по това време.
В същия сезон Джони Уорк, опорен полузащитник, бележи 14 пъти в турнира за Купата на УЕФА и чупи рекорда на Алтафини от Милан в историята на европейските надпревари.
В края на същия сезон Ипсуич трябва да е шампион, но за трети път в пет години изпуска титлата в последните дни - този път за сметка на Астън Вила. Разликата е, че европейските мачове си казват думата, "виланите" играят 46 двубоя за целия сезон, а Уорк и компания - 66.
Вече е титуляр и за Шотландия, където го използват като краен бранител. И през 1982-ра идва мондиалът в Испания. Няма по-голям кеф и чест от това да идеш на световното с родината, нали?
"Това беше лудо лято - спомня си Джони Мустака. - Никога не съм се забавлявал повече. Сюи и Кени (Сунес и Далглиш - б.пр.) мъкнеха навсякъде каси с бира, в хотела беше постоянен купон. Трябваше да играем поне полуфинал, такъв отбор имахме. Но не се получи. След като паднахме от Бразилия, Зико дойде при мен и поиска да си сменим фланелките. Огледах се невярващо: "Зико знае кой съм...?" А той ми обясни, че винаги си сменя екипа с номер 10 и колекционира само тези фланелки. А и аз бях топ реализатор на отбора. Е, само с два гола, но все пак... Цялото шоу в Испания беше супер, имахме по 30 хил. шотландци на всеки мач, а след отпадането направихме безсънна нощ на плажа в Малага (там е последният мач в групата - 2:2 със СССР) с "тартановата армия" и Род Стюарт, който пееше, качен върху някакъв бар."
Извън футбола репутацията му вече е на суперзвезда на британския футбол. А година преди въпросното световно идва и още един култов момент.
Някакъв тип - дребосък с очила, се появява на "Портман Роуд". Казва се Фреди Фийлдс и е продуцент на филми. Холивудски продуцент. Познава се с Боби Робсън и директно отива на тренировъчния терен, където пита дали някой "играч по сокър" иска да участва във филм. Седем души вдигат ръце - естествено, тайфата на Джони - той, Ръсел Осман, Лори Сивъл, Робин Търнър, Кевин О'Калахън, Кевин Бийти и Пол Купър. Дори не знаят за какво става дума, но - защо пък не?
Става дума за филм със сър Майкъл Кейн и Силвестър Сталоун. С Пеле, Боби Муур, Пол ван Химст и Кажимеш Дейна. Става дума за култовия Escape to Victory - един от най-знаковите филми, свързани с футбол, в историята на киното.
"Беше забавно, снимахме в Унгария - спомня си Джони. - Майкъл Кейн беше голям пич, спеше в нашия хотел, играехме карти, а той разказваше забавни истории. Сталоун беше голямата работа. Отделен хотел, имаше си охрана, както и личен автомобил, който го возеше за снимките. Но не беше най-умният човек на света. Един ден ни пита: "Момчета, мога ли да вкарам победния гол във филма?" - "Не, брат, не става така. Ти си вратар!", отвърна му Ръсел Осман. Посмяхме се добре, а той изглеждаше объркан."
По време на снимките забавата е пълна, вечерите са късни, а бирите - безброй.
Джони разказва с охота за "две-три нощи в Будапеща, които не се забравят". А за десерт Кевин Бийти бие на канадска борба Сталоун и му взима 100 долара от облог, че ще го надвие. Години по-късно Слай ще е звездата в Over the Top, където става световен шампион по канадска борба. Ирония, нали?
На терена нещата продължават да вървят все така добре. Уорк вкарва от полузащитата 36, 23 и 23 гола в три поредни сезона - 1980/81, 1981/82 и 1982/83. През следващия има контузия, но пак е с 11 попадения до март, преди да дойде обаждането от Ливърпул.
Греъм Сунес вече е обявил, че след края на сезона отива в Италия. Най-силният отбор в страната и Европа търси заместник. И мустакатият голов терминатор, който всъщност е опорен халф, е виждан като идеален такъв.
Следва един от най-култовите епизоди в история, която е пълна с такива.
През март 1984-та Уорк пристига на "Анфийлд", за да мине медицински прегледи преди трансфера за 450 хил. лири. За онези години сумата е голяма.
"Влязох в Boot Room - стаята с обувките, където се събираха хората от треньорския щаб на Ливърпул. Легендарно място. Но нямаше никакви медицински апаратури. Вратата се отвори и се появи някакъв дребен човечец с апарат за кръвно в ръце. Миришеше на бира, очевидно бе ударил поне един пайнт на обед. Поне един.
Премери ми кръвното, разгледа резултата, промърмори едно "това е ОК". После ми каза да се изправя, да се наведа и да опитам да си пипна с пръстите на двете ръце големите пръсти на двата крака. Гледах го няколко секунди. Не беше пиян... Направих го. Потупа ме по гърба. Записа нещо на един лист и излезе.
Поседях там още 10 минути - нищо. Влезе Рони Моран, помощникът на Джо Фейгън: "Какво става, синко? Защо си още тук?", пита ме. Казах му, че си чакам медицинския преглед преди договора.
- Всичко е приключено, имаме подписа на лекаря. Заминавай си към хотела, вземи един душ. Утре в 10 часа имаме тренировка. Довиждане.
И това беше. Ливърпул ме взе за почти половин милион паунда, само след едно мерене на кръвното."
Футболът е доста различен преди 40 години, нали?
Получава първия си шампионски медал само два месеца по-късно. Играе достатъчно мачове, за да го заслужи.
Гледа отстрани как Ливърпул печели Купата на шампионите в Рим срещу Рома, защото не е регистриран да играе в турнира. Идва твърде късно за това. Не е сигурен, че е достатъчно добър, за да се наложи в отбора. Там са Рони Уилън, Мьолби, Кевин Макдоналд, Сами Лий...
Дали е достатъчно добър? Прави шеметен първи сезон - 27 гола в 61 мача във всички турнири. Но има нещастието това да съвпадне с нулева година. Ливърпул губи финала на "Хейзел" от Ювентус в Купата на шампионите, а Джони го описва като "най-ужасната вечер в живота ми" - 39 души губят живота си пред очите му, докато загрява за мача. Титуляр е, не че това има значение.
В следващите два сезона головете са по-малко, а и участията. Контузии го спират да играе редовно, като особено тежко е счупването на глезена през есента на 1986 г. Но тогава вече е спечелил дубъл с "червените".
Година по-късно чупи крака на Ян Мьолби в тренировка, в последния ден преди старта на сезон 1987/88. Датчанинът не му говори близо 20 години след инцидента, а двамата са големи приятели в периода на Джони в Ливърпул. Уорк, Мьолби, Крейг Джонстън, Стиви Никъл, Алан Хансен...
Крейг Джонстън е наричан Лудото Ози. Австралиецът е в основата на всички пакости, които се случват около онзи отбор.
Когато играчите се сбиват в бар в Тел Авив преди финала за КЕШ през 1984-та, където Фейгън ги е завел да разпуснат и да не мислят за това, че отиват в Рим срещу Рома и целия стрес от такъв мач, Джонстън е в основата. Уорки също е там, въпреки че няма право да играе на финала. И когато някой напада пийналия Йън Ръш, именно Лудия мустак забива на нахалника един стол в главата. И става... Става страшно.
Един от най-големите комплименти в живота си Джони получава точно от Лудото Ози. Mad cap, описва го лаконично в автобиографията си Крейг. Нещо като "луд за връзване".
"Да, обичах вечерите навън, а Ливърпул и Саутпорт предлагаха много възможности - спомня си Уорк. - Често се прибирахме по светло, неведнъж ни замеряха с камъни, защото пеехме пред къщата на някого. Такива бяха времената. Обичахме да се забавляваме."
Начинът му на живот не му пречи изобщо на футбола. Пие по над 10 бири практически при всяко излизане.
"Аз съм от Глазгоу, ако изпия по-малко, това ще е обида и за компанията ми, и за бара", е една от любимите му мъдрости.
Връща се в Ипсуич през 1988 г., въпреки че има далеч по-добри оферти. Тогава отборът е във Втора дивизия. Но слуша сърцето си и отива у дома.
И започва втора глава от историята.
Вкарва 25 гола за два сезона и половина, но не се чувства добре. Джон Лайъл не е Боби Робсън, нещата в клуба са различни. Договорът му изтича през 1990-а, а Лайъл дори не отваря дума за подновяване. Джони е вече на 33, за какво да подписват с него?
Обиден е, но не казва и дума срещу клуба, превърнал се в негов дом. Отива в Мидълзбро, където остава само един сезон. Защото домът зове.
Лайъл се обажда и му предлага на тренира с тима преди сезона. Просто, за да помага на младите момчета, а и има доста контузени. След месец му предлага договор все пак, въпреки че Джони е резервиран. Но приема - това е Ипсуич, отборът на сърцето му. А и къщата му е на 10 минути от стадиона.
След година всичко това има смисъл. Тимът се е върнал в елита, а взетият "на пожар" ветеран е изиграл 37 мача за промоцията. Капитан на отбора и лидер, вече повече централен защитник, а не халф, който бележи голове.
Така в историческия първи сезон на Висшата лига - 1992/93 - Ипсуич Таун е част от елита на английския футбол. А Джон Уорк е част от Ипсуич, при това с лентата на ръката. И част от един незабравим афиш за историята, с който Sky Sports отбеляза старта на новата ера в английската игра. На него имаше по един играч от всеки отбор, най-символният. Джони Уорк е там в екипа на своя любим Ипсуич.
В същия сезон един българин летеше по крилото на "Портман Роуд" - Бончо Генчев.
Вкара хеттрик на Гримзби за Купата, а четвъртият гол в мача бе на Джони. И когато след края всички играчи се подписваха на топката, за да я прибере Бончо у дома, капитанът написа: "Крайно време беше!". Ето за такъв зевзек става дума.
Отказа се през 1997-а, вече почти на 40. Пак с екипа на Ипсуич изигра и последния си мач в края на 1996-а, на терена на Транмиър, в Ливърпул. Символично.
Изигра почти 1000 мача в тази невероятна кариера, от които над 700 са за отбора от Ийст Англия.
Вкара 179 пъти за клуба, въпреки че никога не е играл като нападател. Видя всичко във футбола - невероятни успехи, битки с Платини, Зико и Марадона, малшанс от контузии в най-ключови моменти - например в Ливърпул. Бе свидетел на ужаса на "Хейзел", но никога не загуби шотландското си чувство за хумор и невероятната позитивност.
Никога не промени и начина си на живот. Преди две години го поканиха на сбирка на ветераните на Ливърпул, завършила в бар в Саутпорт (по стара традиция). Познайте кой е пял, качен върху масата, в ранните часове на утрото?
Колко бири е изпил ли? Историята мълчи по въпроса. Но поне можем да предположим.
