Ивайло Петров обича да фотографира хора - и e много добър в това. Стилът му на снимане можем да опишем като „сюрреалистични идеи, съчетани с елегантен съвременен абсурд".
Има таланта да поставя моделите си в много интересна светлина - напълно буквално и съвсем преносно. Обича да работи с кино алюзиите.
Миналогодишната му изложба в Art Hall VIVACOM беше посрещната с огромен интерес. Част от нея беше и серията "Портрети на срама", в която авторът обръща вниманние на "занемарения български спорт".
Последните два месеца Ивайло прекарва в „един перманентен маратон" между три интензивни проекта. Два от тях той описва като „чисто комерсиални", а третият - „авторска трактовка" за кино-литературния фестивал в столицата Cinelibri.
Изложбата „25-и кадър" представлява фотографии на Ивайло Петров в артистичен тандем с Емануела Беловарски, обединени в проекта Whaleworx.studio. Снимките са провокирани от заглавията на 10 филма, включени в програмата на фестивала, а цялата фотосесия е изложена на 4 локации в София.
До 29 октомври основната част от „25-и кадър" може да бъде разгледана на открито в градинката на „Кристал", а до 22 октомври фотографии ще има и в кино „Одеон", Дом на киното и културен център G8.
Фотографиите са осъществени със съдействието на VIVACOM и включват портрети на актьори и модели, сред които Весела Бабинова, Епифан Пефев, Камен Минков, Маргарита Рангелова, Самуил Спасов.
Въпреки че непрекъснато е зает с проекти, а и работата с хора при него е повече, отколкото е класическата представа за поведението на „човек зад кадър", Ивайло успява да отдели време и за разговор.
Как минава един твой ден?
Едно от хубавите неща на фотографията (пък тя не е само професия, винаги съм я намирал по-скоро за начин на живот) е, че не си съвсем сигурен как точно ще мине денят. В най-добрия случай имаш обща представа - и тя обикновено се оказва предпоследна.
Когато имаш снимачен ден, буквално се „изключваш" за всичко останало, отиваш където трябва и правиш каквото е нужно, за да може кадрите ти да ги има. В крайна сметка това е, което се очаква от теб като професионалист.
Снимките най-често са съпътствани от богат набор дейности. Чистото снимане заема незавидните 10-20% от цялата активност. Но „цялото нещо" от своя страна е винаги различно - като решения, които трябва да вземеш, като хора, с които трябва да работиш, като среда, в която трябва да се справиш.
В този смисъл - дори и добре изградените структура и подход, които човек с времето неуминуемо си прави, се поставят на тест. Почти всяко снимане се превръща в запомнящо се събитие, а нерядко - и такова, което е повод да бъде разказано. В този смисъл това е огромен шанс и удоволствие.
Какво планираш в професионален план в следващите месеци?
Не харесвам твърде конкретните планове. Установил съм, че те нерядко водят до твърде големи разочарования. В този смисъл, бих се ограничил само с общото - да имам шанс да правя това, което ми се струва важно към момента - това е повече от достатъчен план.
Какво е да си фотограф в България и какви са проблемите пред професията у нас?
Тази тема е доста сложна. Адекватен отговор на нея, бил той и строго субективен, предполага цяло друго интервю. А най-добре е и разговор с повече хора, всеки от които е точно „вътре" в работата.
Има редица хора, част от тях - мои приятели, които са фотографи в пълния смисъл на думата. Но практически единственото общо между нас е, че ползваме фотоапарат и крайният резултат от работата ни е снимка. В този смисъл - да дам някакъв обобщаващ отговор би било проява най-малкото на лош вкус.
Но от личната ми „камбанария" - именно предвид малкия мащаб и недостатъчните бюджети, често се налагат компромиси по реализацията, които не би трябвало да се правят и които, за да компенсираме, изискват „чудеса от храброст". Това няма как да не окаже влияние на общото ниво на работа.
Немалко хора имат представа за фотографията като за нещо, което може да се случи почти моментално и което е простичко. Непосредствено. Бързо и лесно. В някои случаи те са дори прави.
Но за типа работа, който аз лично бих искал да правя, нещата са точно обратните - нужни са време и ресурс. И то при условие, че имам шанса в последните години, да съм събрал около себе си хора, на които наистина не им е все едно какъв ще бъде крайният резултат.
В този смисъл - за мен лично България не е лошо място човек да прави авторска фотография - има талантливи хора от всякакви сфери, има желание. Има сърце, предвид, че сме изключително малки (до степен на почти несъществуващи) на фона на случващото се в глобален план.
Пред VIVACOM Art Hall
Но що се отнася до поръчковата работа в екип - доста бързо човек удря горната граница на „реалността" си и оттам насетне усилията да донадгради стават за сметка единствено на него самия. Това би могло да е демотивиращо. А и със сигурност не за всеки, предвид, че „борбата" се случва на нива, които нямат буквално нищо общо със самото снимане и лесно изместват фокуса от него.
Мислил ли си да се насочиш към световния пазар?
Често го обмислям. До голяма степен - поради гореописаните причини. Нещата изобщо не са прости, независимо какво ниво фотограф си. И е по-скоро строго субективен избор кое точно „тежи" в случая при отделния човек, за да вземе подобно решение.
Коя е любимата част от работата ти?
Моментът, в който всичко сякаш „кликва" със затвора на камерата - било то съвсем импровизирано снимане без ангажименти или пък част от предварително подготвяна сесия.
Истината е, че човек никога не може да е абсолютно сигурен какво ще излезе накрая, независимо от усилията си. А когато усети, че нещата може би се получават - сякаш животът му придобива смисъл. Не се случва всеки път. Но всеки път, когато се случи, не се забравя.
Къде намираш музата си?
Нямам точна рецепта. Сигурен съм, че е добре човек да чете, да обръща внимание на други изкуства (за мен лично, освен литературата, са най-вече музиката и киното). Да има време „да чуе" мислите си. Да може да „се изключи" на моменти, ама ефективно, а не да си зяпа телефона през 15 минути. Понякога нещо „се появява". И понякога то дори изглежда достатъчно добро!
На кого се възхищаваш и кой ти е помагал - в личен и работен план?
Имам любими автори, разбира се - Карш, Рекуенко и много други. Иначе с времето все повече си давам сметка, че човек не може да избяга от корените си. В този аспект съм благодарен за усещането за стабилност, което семейството ми е давало през годините в чисто човешки план.
Без него не бих могъл да имам същото отношение към работата си и хората, с които работя. Това, струва ми се, е от най-големите поводи за възхищение у човек.
Доколко използваш компютър в обработката на снимките си?
Много зависи от конкретния кадър и какво „изисква" той. Компютърът, както почти всичко друго, е просто инструмент. На моменти изконната „органичност" на фотографията ми изглежда най-добрият възможен подход, а понякога свободата, която дигиталната постпродукция дава, ми се струва незаменима.
В повечето случаи постобработката на добро ниво е незаменима част от реализацията на по-сложна идея, но се старая тя да е подчинена на концепцията, а да не е самоцел.
В този смисъл намирам „дигиталната" епоха във фотографията за единствената истинска революция, която се е случвала от много, много време. Независимо колко „революционни" биха нарекли новите си продукти някои производители на камери или осветление - те са винаги просто „еволюция". Но възможностите на дигиталната фотография ми се струват очарователно огромни.
Доколко важно е онлайн присъствието за работата ти?
Да си онлайн днес е вид необходимост. Проектите, по които работя, обикновено са доста сложни. Затова от гледна точка на предварителна комуникация, оформяне на концепция и лесното ѝ изясняване с другите хора, шансът да се комуникира и обсъжда през интернет е безценен.
Вече завършената работа също е най-леснодостъпна именно онлайн.
Но винаги гледам да съм с ясното съзнание, че самата същност на социалните мрежи, в които най-често се споделят нещата, обуславя факта, че броят на „харесванията" на нещо не зависи от неговото качество и тотално не би следвало да е фактор за това дали нещо е реално наистина добро или не.
Този вид онлайн „одобрение" е функция на твърде много неща. А сред тях общото ниво на работата за съжаление съвсем не заема челните места.
В този смисъл съм съвсем „за" всички дигитални технологии, ползвам ги непрекъснато и с кеф, но, също така, намирам, че именно чрез тях е много лесно човек да се „забие" в грешни посоки. Или посоки, които му изглеждат добри, защото носят много "сини палци" или каквото там се ползва в конкретната платформа, вместо в онези, които му се струват важни лично на него.
С Камен Минков, параолимпиец и програмист
Колко време прекарваш в социалните мрежи?
Зависи от конкретния ден и момент, но далеч не споделям разбирането, че едва ли не се очаква човек да е „на разположение" там 24/7.
Още преди години, в началото на Фейсбук, имах план да си направя собствена „антисоциална мрежа" - само аз да съм си в нея. Мисля, че трябва човек да отделя време и на двата вида.
Какъв телефон/смартфон използваш и харесва ли ти?
Имам миналогодишен Asus Zenfone Max и за момента ми харесва. Използвам телефона си основно за комуникация - през интернет или говорене, браузване и тук-там GPS. Относително слабият му хардуер не е никакъв проблем за сметка на огромната батерия, която пък непрекъснато оценявам. Тия дни го разглобих и понаместих антената на GPS-а, че беше спрял да работи както трябва, но ако от сервиза не прочетат това, гаранцията ми може и още да важи, нали?
