The Last Czars е доказателство, че понякога две много добри неща, смесени заедно, може все пак да имат също толкова добър вкус. Хибрид между The Crown и лека за гледане документална поредица, историческата драма в 6 епизода за падението на Руската империя и династията Романови е пищен и интересен сериал.
Шоуто залага на множество интервюта, архивни материали и анализ на исторически документи от онзи период.
На теория двете избрани форми за предаване на историята би трябвало да си пречат и цялостния краен продукт да изглежда половинчато и объркано. И все пак крайният продукт е красиво монтиран и умело изграден кръстосан разказ за един от най-монументалните политически катаклизми на 20-ти век, която в крайна сметка приключва с екзекуцията на цар Николай II, неговата съпруга царица Александра и техните пет деца.
В сърцето си The Last Czars е история за монументална глупост. Воден от остри коментари от автори и учени, умело вплетени със сюжета, сериалът рисува портрет на една трагедия, случила се заради поредица от множество грешки, направени от жертвите.
А грешките започват още в момента, в който цар Николай поема престола на една империя, обхващаща около 1/6 от целия свят и с хора от общо 146 националности.
На този фон още с първата си реч като цар той заявява, че няма да направи нищо за продължаването на започналия процес на демократизация на страната и вместо това ще заложи на самодържието в управлението на империята - решение, което ще което ще постави тона на цялото му управление и последвалото падение.
Още с коронацията на Николай създателите на сериала намекват за едно чувство на обреченост. Докато той и неговата царица Александра се изправят, за да поеме Николай царската корона, друг от символите на властта - тежко огърлие се къса и пада на земята.
На фона на това самата сцена е смесена с разразилото се кърваво насилие пред двореца, където 2000-3000 души са смачкани в борбата за раздаваната в името на коронацията храна.
Пришпорван от чичо си хардлайнър Сергей, Николай не се интересува от подобни безредици сред обикновените хора, тъй като е сигурен, че подобно на предците му, управлявали страната в продължение на над 300 години, той също ще бъде обичан като избран от Бога водач.
Това неглижиране случилите се безредици, както и самото им допускане (пред двореца има твърде малко полиция, която да въдворява ред) му донася прякора "Николай Кървавия".
Част от проблема на цар Николай е това, че той си представя империята по определен начин, основан на учебниците по история от XVII век, когато Русия е в най-голямото си величие. Той отказва да приеме, че светът около него се променя, и че Русия вече не е толкова велика, колкото е била преди.
На фона на този слаб монарх, ръководен преди всичко от изключително консервативния си чичо, сериалът представя един друг персонаж, който е изтъкан от воля, лична харизма и сила - Григорий Распутин. The Last Czars се фокусира върху неговия възход, вървящ паралелно с падението на Романови.
Распутин - руският монах и мистик, най-загадъчната фигурна на своето време, който по време на странстванията си стига до извода, че преди да се стигне до спасение, трябва да има и грях, е една от най-големите разрушителни сили за царската династия.
Той е див, неуправляем и безстрашен. С окултичните си методи и с осезаем чар (особено сред жените) монахът успява да си спечели слава на мистик със свръхестествени сили.
"Дивата харизма" на Распутин го поставя на път, който го отвежда от бедния му дом в Сибир до царския двор в Санкт Петербург и самия връх на държавата, където Никола и Александра ценят съветите му изключително високо.
Царят и царицата дълго са се надявали на син (след четири дъщери). За Николай синът означава изпълнения дълг за продължаване на династията. Но когато най-сетне син се появява, той е болнаво дете, страдащо от хемофилия.
The Last Czars убеждава, че състоянието на Алексей е най-важният аспект от живота на Романови. Той влияе на всяко движение на Николай като владетел. То принуждава царя и царицата да се оттеглят от очите на обществеността, като по този начин създават още по-широка пропаст между тях и народа.
Още по-важно обаче - това състояние отваря пред Распутин път към почти абсолютната власт, след като той ги убеждава, че е единственият човек, способен да контролира състоянието на младия принц Алексей.
Близостта на Распутин до кралицата като неин съветник, комбиниран с огромния му глад за жени, води до множество таблоидни (и неверни) истории за съществуваща афера между тях двамата.
Такива клеветнически клюки само посяват семена на раздори около цар Николай, чиито постоянни военни грешки се приемат като знак за неговата индивидуална слабост и превръщането му в очите на хората в жертва на подлите намерения на Распутин.
The Last Czars показват упадъка на руската империя, на остаряващите и все по-неадекватни на реалността феодални традиции, за които Николай се държи така твърдо. И прави това по един елегантен и добре измайсторен начин, който удоволствие за гледане.
Сериалът е, последователно изследване на периода, придържащо се към историята, но за сметка на това и отправящ достатъчно препратки за разбирането на настоящето.
За разлика от амбициозния и разпръснат The Romanoffs на Матю Уайнър, богатата постановка The Last Czars придава интимното усещане за мислите и емоциите, които ръководят цар Никола, царица Александра и монаха Распутин.
Това усещане се засилва от наистина силната актьорска игра и качествена режисура, които успяват да те убедят и да създадат усещането за реалистичност. Тук е засегната и романтичната легенда за изчезналата принцеса Анастасия, но не правете грешката да смятате, че подходът ще е като в старата анимация или в мюзикъла на Бродуей. Подходът тук е много по-реалистичен и истински.
Да, в The Last Czars няма напрежение относно това как историята ще свърши (това всички го знаем). Това не намалява удоволствието от гледането и потапянето в една отминала, бляскава, но и умираща епоха. А това само по себе си заслужава гледането.
