Не са толкова много истински мъжките момчета в българския футбол но, ей Богу, Димитър Димитров-Херо с право може да се нарече точно така!
Съдбата често е жестока към него, но, както се казва, в живота важното е не колко пъти падаш, а колко пъти ставаш и продължаваш.
Кариерата на родения през 1959 г. играч започва обещаващо, като с родния си Черноморец той става три пъти шампион на България в различните възрастови групи при юношите, а батковците му лепват прякора Херо - от английската дума за герой.
Пътят му като футболист обаче е прекъснат преждевременно заради тежка контузия в коляното. Така централният защитник се отказва от активна състезателна дейност на 25 години, след като през последните четири сезона е играл в Академик (София), паралелно със следването си в Националната спортна академия (по това време още ВИФ „Георги Димитров").
По ирония на съдбата на приблизително същата възраст спира с футбола и един друг голям треньор - Жозе Моуриньо, известен с прякора си Специалния.
Ако има български специалист, когото можем да сравним с португалеца, това несъмнено е Димитър Димитров.
Обожаван от публиката на отборите, в които работи, и мразен от съперниците, но безкрайно уважаван заради успехите си.
Отдаден на професията до краен работохолизъм, живеещ заради футбола.
Емоционален и темпераментен, често забъркващ се в скандали с реакциите си на пистата и с изказванията си на пресконференции, Херо е най-близкият роден еквивалент на най-успешния треньор в света в наши дни.
Също както прави малко след него и три години и половина по-младият Моуриньо, едва навършил четвърт век, Димитров открива своето истинско призвание в треньорската професия и започва от най-ниските нива в нея.
Първото назначение, с което той прилага на практика дипломата си от спортната академия, е начело на женския тим на Нефтохимик. След това работи в детско-юношеската школа, като не спира да се усъвършенства и завършва курс в Германия.
Междувременно продължава да изкачва етажите в развитието си и от 1990 до 1992 г. е помощник в първия отбор на Нефтохимик на известния треньор Иван Вутов. След като той поема Левски, за да го направи шампион, Херо е назначен за старши и под негово ръководство през 1994 г. „Нафтата" дебютира в „А" група.
Победната серия срещу столичния гранд Левски в рамките на няколко сезона, едно второ и две четвърти места в елита и двете Купи на професионалната лига превръщат младия специалист най-горещото име в бранша в България, а постоянните му емоционални изблици, разприте със съдиите и противниковите треньори, надминати по-късно единствено от Вили Вуцов, правят така, че името му не слиза от заглавията.
През 1998 Херо е назначен начело на новака в „А" група Литекс и го прави шампион още през първия сезон на „оранжевите" в елита.
Закономерно през следващата година именно той е човекът, наследил Христо Бонев като национален селекционер. Въпреки престижните равенства с Англия в квалификационната група за Евро 2000, България завършва на четвърто място, а Димитров приема офертата на Левски в началото на 2000 г., овакантявайки поста в представителната гарнитура.
Този ход е един от противоречивите му, защото съвсем осъзнато специалистът загърбва националния тим, за да поеме клуб, бил той и най-популярният в страната.
Тогава Херо мотивира решението си с това, че от малък е левскар и такова предложение не се отказвало. Така той стана шампион на България за втори път, направи и дубъл с Купата и спечели сърцата на сините фенове.
Решението му обаче се обърна срещу него, когато през лятото ръководството на „сините" реши да върне на поста предшественика на Димитров Люпко Петрович, който бе напуснал само преди около половин година, и да му предложи да стане негов помощник.
Херо, който вече бе натрупал достатъчно авторитет, очаквано не прие предложението и си тръгна от „Герена", макар и взаимните добри чувства да бяха запазени.
Следващата му работа бе в Локомотив (Пловдив), където покойният вече Георги Илиев бе преместил целия отбор на кюстендилския Велбъжд и имаше големи амбиции. За два сезона там Димитров успя да постави основите на шампионския отбор, който през 2004 спечели титлата начело с Едуард Ераносян.
По това време Херо се бе върнал в родния Бургас начело на Нефтохимик, който тогава носеше името Нафтекс, а след това пое екзотичното и добре платено предизвикателство Ал-Насър в Саудитска Арабия.
През 2006 г. бе време за ново начало и Димитров оглави възродения отбор на Черноморец в „Б" група и го вкара в елита, където се класира на шесто място.
В края на 2008 г. той стана първият български треньор в руската Висша лига, където се зае с отбора на Амкар, а след това отново опита късмета си в Саудитска Арабия с тима на Ал-Кадисия.
В чужбина на този етап Херо не успя да постигне особени успехи, но след завръщането му в родния Черноморец през 2011 г. се видя, че камъкът си тежи на мястото.
На 52 години Димитров бе изправен пред може би най-голямото предизвикателство в треньорската си кариера - да запази в челото на „А" група „акулите" в условия на драстично намален бюджет, и той определено надмина очакванията в това отношение!
Дори тази тежка задача обаче няма как да се сравни с житейското изпитание, което му прати съдбата - през октомври миналата година именитият треньор разкри, че страда от тумор в стомаха.
Именно в трудни моменти обаче се познават истински силните характери и Херо не се уплаши, не се предаде и е решен да спечели и в този най-важен мач - със залог живота си.
Слава Богу, изглежда, че най-страшното вече е зад гърба му и българският Специален не спира да работи и да печели мачове и симпатии там, където е най-добър и истински - в родния Бургас.
Стискаме му палци и му желаем още дълги години да е жив и здрав и да жъне успехи по футболните терени!
