„Айде малко!" Това е най-популярното треньорско напътствие в България в последните 10 години.
Макар и патент на волейболен треньор, бившия селекционер на националния отбор по волейбол Мартин Стоев, тази фраза е емблематична за професията у нас, най-вече във футбола. Колкото и да е тъжно, трябва да се признае, че за повечето от наставниците в страната занаятът се изчерпва с тези думи.
Разбор в стил „Ще атакуваме - по крилата, през центъра" е често срещан, както в съблекалнята, така и на официална пресконференция.
С т.нар. лиценз „Pro А", позволяващ да се води футболен отбор както в елитния ни шампионат, така и в европейските клубни турнири, разполагат 107 треньори. Не е много сигурно колко от тях владеят на добро ниво чужд език. Защото английският не е само "Yes" и „No", "left - right". Обикновено чужд език се случва да говорят тези, на които се е налагало да играят в чужбина. Тревожното в случая обаче не е това, че останалите не използват чужда реч. А че не искат да се научат. И дори не опитват. В още по-голяма степен това е проблемът и в чисто треньорската работа.
Как Георги Иванов може да прочете за новите тренировки на Моуриньо, като българският е единствената му сила. Или Станимир Стоилов да изслуша анализ на сър Алекс Фъргюсън при положение, че пресконференциите му в Кипър станаха по-гледани в youtube от новата колекция на Victoria's secret.
Фактът, че в Треньорската школа към НСА се издават лицензи „Pro А", е прекрасен. Но лошото е, че и тук дипломата е по-важна от наученото. Подобно на доскорошните разбирания за висшето образование у нас. ВУЗ-ът не е този, който налива акъл в главата, а е институцията, която създава предпоставки за това. Но изисква усилия, за да бъдат материализирани знанията в умения. Същото е и при треньорите.
Идват лектори от Кьолнската школа, от тази в Коверчано. Семинар с германски специалист никога няма да е равносилен на издържане на изпит в Германия. Просто там нуждата от образоване и усъвършенстване е осъзната. Тук подвикването към футболиста на няколко фрази и известна тактическа подготовка се считат за достатъчни. У нас има достатъчно млади треньори с потенциал и възможности, които дори не помислят за абсолвиране на Кьолнската школа.
Тази мисъл е далечна, толкова далечна, колкото българин да води отбор от Висшата лига. Или от Серия „А". С малко над 4000 евро и известен напън тапията от НСА е в кърпа вързана, а вратите на професионалното треньорство - широко отворени. За съжаление те остават отворени до Калотина. Навън бързо ни разкриват, а работещите успешно в чужбина са единични бройки. И обикновено свикнат ли да работят по други правила обратната адаптация в България е трудна.
Известна вина за драстичното обезценяване на треньорската професия у нас имат и футболните президенти. Не само заради светкавичните уволнения или заради вмешателството в работата. А и защото малцина се сещат да инвестират в своите треньори.
Опит да промени системата не само в организационно отношение, но по линия на треньорите прави собственикът на „Лудогорец" Кирил Домусчиев. Наставникът Ивайло Петев бе изпратен през миналата година на стаж в Испания. Друг е въпросът, че стажът не те прави Хосеп Гуардиола. Нито дори Тито Вилянова. Истински стаж е продължителният престой. С наблюдения не само на чисто тренировъчните занимания, а и на отношенията с футболистите, със спортно-техническия щаб, с феновете.
Задължително образование и в реномирана треньорска школа извън граница. Защото футболът отдавна не е просто спорт.
Той е бизнес, PR, култура. Затова и треньорската професия е не просто да се наредят 11 играчи на стадиона и да се вика по тях. А е отговорност. Към спорта, към обществото. В тази насока в България се изостава много.
Останалото е по-лесно - четене, слушане, следене на новите тенденции, усъвършенстване. Нужен е някой, който да даде добрия пример за останалите. А колегите му да осъзнаят нуждата от усъвършенстване. И да разберат, че „Айде малко" е паразит, а не „Отче наш" на треньорската професия, макар да върши работа отвреме навреме.
