Той носи магия в джоба си и не се страхува да я използва. Бургаски агент на естествена софийска територия или един от най-обещаващите млади автори на българската литературна сцена – това е Мартин Колев.
Преди по-малко от година неговата книга „Софийски магьосници“ разбуни духовете. Типичното градско фентъзи с криминални и диаболични елементи, което съчетава хумор ала Тери Пратчет, магия ала Дж. К. Роулинг и дълбочина ала Лукяненко, безцеременно влезе в класациите на най-продавани книги на няколко от големите книжарски вериги.
През 2018 г. предстои излизането на продължението на книгата – „Софийски магьосници 2: Самодивите от Странджа”.
Специално за Webcafe.bg перото на Мартин прави мощно заклинание с един чисто нов разказ от вселената на „Софийски магьосници”.
СОФИЙСКИ МАГЬОСНИЦИ: Няколко месеца по-късно
Една сутрин цветовете изчезнаха. Дъждът валеше слабо, но непрекъснато и градът осъмна в сиво. Дърветата в парка бяха посърнали и дори куполите на „Александър Невски“ не проблясваха.
На Шестото кьоше също бе мрачно. Неоновите надписи, които обикновено осветяваха „Гладната сврака“, бяха изключени. Едър, леко прегърбен мъж приближи с решителна крачка кръчмата. Огледа табелата с надпис Затворено, след което натисна бравата. Вратата взе че се отвори.
Мъжът не носеше връхна дреха – само дебела жилетка, подгизнала от дъжда. Спря на прага, потропа с крака и от крачолите му потекоха водни струйки. Огледа пустото помещение и се запъти към единствената заета маса. Там човечец с квадратни очила се беше надвесил над папка с документи.
– Ама че време – каза новодошлият. – Това му беше на лятото, а?
Настани се на един стол, свали жилетката си и я метна на облегалката. Отдолу носеше втора.
– То пък едно лято – отговори си сам накрая. – Тука е доста пусто…
Очилатият отбеляза с молив докъде беше стигнал, и погледна новодошлия.
– Пардон?
– Днеска, викам, е доста пусто.
Очилатият извърна глава назад. Кръчмата изглеждаше прекалено просторна без обичайните тълпи посетители. От далечния ъгъл, откъм кухнята, звучеше тихо радио.
– Все пак е единайсет сутринта, сряда – каза очилатият. Това явно не предизвика желаната реакция, защото той подсказа: – Работен ден...
Другият махна с ръка.
– Ясно, де – малко ли съм работил и аз! Напоследък обаче се отдадох на заслужена почивка – нали трябва някак да оползотворя наградата. Онзи ден Горгоната вика: „Голям си чукундур, вземи ги инвестирай тия пари! Докато се усетиш, ще си ги издухал“. Викам ѝ: „Горгоно, красавице ненагледна, защо да инвестирам, като все ще ме прецакат накрая? Малко ли са ме лъгали през годините?“.
Очилатият повтори изненадан:
– Наградата?
– Наградата, де. Нали от Управата дадоха определена сума на всеки, участвал в битката. Колко точно са парите, аз не мога да кажа, нито дали на всеки са дали поравно. Свилен реши да не го обсъждаме, че току-виж сме се изпокарали. Пък то е ясно на кого са дали най-малко – цял живот ме цакат…
Очилатият не отвърна нищо, затова мъжът въздъхна и продължи:
– Е, накараха ни да подпишем и някаква декларация там, за поверителност. Било стандартна процедура – да не споделяме с медиите подробности от битката и прочее. – Той поклати глава и добави по-тихо: – Да ти кажа честно, в техен интерес си е да не се разчува. Я са разбрали в чужбина каква каша забърка Управата, я са ѝ спрели кранчето.
Очилатият примигна два-три пъти и попита:
– За битката на улица „Дъждовна“ ли говорите?
– Че как – отвърна с плам другият, – нима е имало други битки в последно време? Някакви малки, местни битки може би, но не и толкова епични – не и такива, в които шайка честни магьосници се изправя срещу зловещ демон, демон от плът и кръв… Не, приятелю, такива битки, за които да пише с големи букви на първата страница на „Магьосническо дело“, определено е нямало!
Очилатият се нуждаеше от време, за да осмисли чутото. Той подреди листовете си, прибра ги обратно в папката и каза:
– Извинявам се за въпроса, но… всъщност познаваме ли се?
Другият грабна ръката му и я разтръска с мечешки маниер:
– Белòта, мен всички ме знаят!
Очилатият издърпа ръката си обратно и за по-безопасно я скри под масата.
– Е, аз съм данъчният инспектор…
Белота се усмихна благосклонно и каза:
– Лошо няма – при Горгоната всички са добре дошли.
Той посочи към близката стена, на която висеше табела: Заведение за зорници. Отдолу с маркер беше надраскано: и за здрачници, мъглици и изобщо. В този миг шум от паднала посуда огласи кръчмата. Откъм кухнята прозвуча женски глас:
– Мамка му магьосническа!
Двамата мъже се извърнаха в посока на крясъка и Белота каза:
– За вълчицата говорим…
Данъчният го изгледа изпод вежди и се провикна:
– Всичко наред ли е?
Не получи отговор. Кухненската врата се отвори рязко и оттам изскочи русокоса жена, понесла табла. Имаше недоспал вид и черен анцуг на розови ленти.
Белота разпери ръце широко.
– Добро утро, хубавице! Защо е тъй пусто днес?
– Защото още е затворено – отвърна Горгоната.
– Затворено ли? – учуди се Белота. – Че аз как влязох?
Горгоната го удостои с поглед, който би вкаменил всеки по-слабохарактерен индивид.
– Да не би да си използвал магия?
Белота допря ръка до сърцето си.
– Аз – магия? Толкова рядко ползвам, на практика никога…
– Сериозна съм – новите глоби са толкова солени, че набързо ще останеш без награда…
Данъчният повдигна плахо ръка като ученик, забравил домашното си.
– Пардон. Може да съм пропуснал да заключа…
Горгоната присви устни за миг, но бързо ги разтегли в отрепетирана усмивка. Все пак данъчните са си данъчни.
– Не се безпокойте – каза тя. – Белота е... редовен посетител.
– Нещо като талисман – добави Белота.
Глория сервира чаша кафе, каничка мляко, захарница и кутийка с късметчета. На Белота връчи халба бира, при което той поклати глава.
– Какво да кажа? Четеш ми мислите.
– Обикновено е една мисъл – отбеляза Горгоната.
– Знаеш ли, тъкмо разказвах на моя приятел за битката на „Дъждовна“…
– Ако трябва да сме честни… – поде данъчният.
– Да, да – спря го Белота, – всичко вече ти е известно. Но друго си е да го чуеш от някой, дето е бил на мястото на събитието. В крайна сметка аз бях главно действащо лице в събитията на „Дъждовна“, знаеш ли, Глория?
Съдържателката на „Свраката“ се усмихна още по-широко и още по-престорено.
– Знам, как да не знам… Но на твоя нов приятел ще му е любопитно да чуе.
Тя се завъртя на пети и потегли обратно към кухнята. Данъчният я изгледа, понечи да каже нещо и в очите му проблесна особено пламъче. Накрая само поклати глава и отпи от кафето си. Белота се наведе към него и каза с особен драматизъм:
– Беше страшно. Валеше дъжд, ама не както сега – истински дъжд, като из ведро! Онзи демон сигурно беше избрал улицата нарочно – той си падаше малко зевзек. Не че беше някакъв демон аматьор, в никакъв случай. Като едното нищо щеше да ни види сметката, ако не беше Бриян…
Инспекторът разсеяно измъкна едно късметче от кутийката.
– Бриян – повтори той. – Това беше оглемагът, нали?
Белота кимна.
– Първият оглемаг от векове насам. Да беше видял само как изигра проклетия демон!
– Бриян Тенев… Писаха за него във вестниците. Това истинското му име ли е?
– Тъй си се казва момчето. Страшно талантлив...
Инспекторът прехвърли разсеяно гланцираното късметче между пръстите си.
- Ама че нелепо име – заключи той. – Такива хубави имена има с Б, и то традиционни.
Белота отпи от бирата и облиза четинестата си брада.
– Е, и той не остана непокътнат. Не стига, че го писаха по вестниците, ами и вече няма амулет. В момента, дето се вика, и една муха не може да убие с магия, но поне упорства, учи всичко наново. За щастие, си има добра учителка… Не след дълго ще може да смачка и най-злия здрачник.
– Господин Белоте – каза данъчният, – вижте сега…
– Прав сте, прав сте, така не се говори! Ще може да смачка и най-злия…
Белота завъртя очи, все едно верния отговор го имаше на стената. Не беше изключено – напоследък тя беше дори по-надраскана от обикновено.
– Демон? – подсказа данъчният.
– Точно така, демон. Демоните са зли и ужасни създания, в това спор няма. Впрочем въпросният демон имаше някои попадения…
Белота побърбори още малко и спря. Над масата като буреносен облак надвисна заплаха от неловко мълчание. За щастие, точно тогава иззвъня телефонът в кухнята. Чуха се стъпки, а сетне – гласът на Горгоната:
– „Гадната сврака“, слушам. Един момент…
Кръчмарката влезе бързешком, понесла зелена слушалка. Навитият на спирала кабел се опъна във въздуха, щом я връчи на Белота.
– За теб е – каза. – Кога най-сетне ще си вземеш джиесем?
– Само пари на вятъра – отвърна Белота. – Който ме търси, ще ме намери.
Горгоната се прозина и наведе глава, за да мине под кабела.
– И как няма – промърмори, докато се отдалечаваше. – Ти постоянно си тук…
– Огън момиче – прошепна Белота и допря слушалката до ухото си. – Белота на вашите услуги.
Инспекторът наостри слух, но нищо не дочу от другата страна. Белота викна:
– Ванина, откога не сме се чували! На какво дължа тая чест, красавице?... Какво, как тъй? – Той млъкна и лицето му доби сериозен вид. – Добре, разбрах. Веднага тръгвам, айде...
Белота остави слушалката, скочи на крака и си навлече мократа жилетка.
– Беше Ванина. Изглежда, че Свилен е изчезнал. Отивам да го търся...
Данъчният поклати глава.
– Идея нямам кои са тези хора.
– Чувал си ги, просто сега не се сещаш – каза Белота и тръгна към вратата. После се върна, допи на екс бирата и обърса уста в ръкава си. – Кажи ѝ да я пише на сметката ми. Ще се виждаме.
Той отвори вратата, през която нахлу хладен вятър, и изчезна сред сградите на посивелия град.
– Довиждане – провикна се след него инспекторът. – Късмет!
Известно време той продължи да гледа вратата, потънал в свои си мисли. Сетне въздъхна и каза:
– Хайде обратно на работа…
Понечи да отвори папката, но установи, че още стиска късметчето между пръстите си. Разгъна го и се усмихна леко. На листчето пишеше:
Нов приятел.
