Запознайте се с Geminoid F.
В много аспекти тя е перфектна за филмовия бизнес: красива, мила и може да изпълнява всяко желание на режисьора на мига.
Отново и отново, тя повтаря същото изпълнение без дори лека грешка или неловкост и може да работи седмици наред, без оплаквания.
Дори не се налага да й плащате.
Само не забравяйте да я включвате да се зареди нощем, така че да не откаже на снимачната площадка на следващия ден и всичко ще бъде наред.
Geminoid F е андроид - робот, конструиран да изглежда и да се държи като човек (макар че все пак не може да ходи). Тя е и е първият подобен актьор във филм.
Това изглежда като важна стъпка, като се има предвид, че киното е пълно със запомнящи се герои-андроиди.
Но от съблазнителката "машина-човек" Мария в монолита "Метрополис" на Фриц Ланг (1927) през C-3PO от "Междузвездни войни" и андроидите от "Блейд рънър", до енигматичната Ава от Ex Machina, почти всички са били играни от живи актьори в костюми. (Други, включително Сони от блокбъстъра с Уил Смит "Аз, роботът", са цифрово генерирани, съживени чрез технология на запис на движението на живи актьори).
Но когато Стенли Кубрик за първи път планира "Изкуствен интелект" през 70-те и 80-те години, прочутият с взискателността си режисьор иска централната роля на Дейвид да бъде изиграна от това, което той представлява: хуманоиден робот.
Кубрик заснема някои пробни сцени, но технологията още не е готова за това и, в крайна сметка, когато Стивън Спилбърг снима филма през 2001-ва (Кубрик му предава проекта малко преди смъртта си), Дейвид е изигран - перфектно - от тогава 11-годишния Хейли Джоел Осмънт.
Но след 14 години, нещо, наподобяващо първоначалната визия на Кубрик, все пак се случи.
Geminoid F представлява само метален скелет, пневматични актюатори (доста по-отзивчиви от моторите), силикон и уретан.
Ако става дума за синтетични хора - тя е напълно истинска.
На тазгодишния международен филмов фестивал в Токио, Geminoid F се появи на червения килим за световната премиера на първия си филм (в инвалидна количка: тя не може да ходи сама).
Филмът, научнофантастична драма, наречена Sayonara, е заснет от Коджи Фукада по негов собствен сценарий и проследява връзката между две приятелки след ядрена авария.
Едната - Таня, е изиграна от 27-годишната актриса Брайърли Лонг и умира от радиационно отравяне. Другата - "роботът-спътник" на Таня, на име Леона, е изиграна от Geminoid F. Леона е в инвалидна количка заради дефектна колянна става. Андроидът не разбира какво представлява смъртта и да, филмът е отличен, но не е от най-забавните.
Въпреки че малък брой други хора се появяват във филма, през повечето време двете жени са заедно - сами, или размишляващи и четящи поезия в къщата на Таня, или разхождащи се в околната сиво-златиста природа.
Фукада е адаптирал едноименна пиеса на Ориза Хирата, която също е с участието на Geminoid F и Лонг, и с която той прави турне в Европа, САЩ и Канада от премиерата й в Япония през 2010 година.
Когато за първи път видите Geminoid F на екрана, са нужни няколко секунди, за да осъзнаете, че тя всъщност не е човек.
Това обаче я прави само още по-интересна за гледане.
Има нещо хем приятно, хем злокобно в дребните детайли на движенията й - начинът, по който примигва, докато говори например, или как променя посоката на погледа си, за да гледа право в човека, когато той говори с нея - точно заради нарастващото осъзнаване, че някой специално я е програмирал да гледа по този начин, за да отпусне събеседника.
Този някой е създателят на Geminoid F - проф. Хироши Ишигуро, който контролира дистанционно всяко нейно движение от лаптоп.
Geminoid F е най-новият представител на серия андроиди, които Ишигуро е създал в лабораторията за интелигентна роботика в университета в Осака.
По-ранен модел, наречен Geminoid HI-2, е бил направен по негов образ и подобие, до степен косата да идва от скалпа на самия му създател. (Ишигуро използва думата "Geminoid", произлизаща от латинското geminus - близнак.)
Женската версия обаче е тази, която е обект на световен интерес.
След първата прожекция на Sayonara в Токио, Ишигуро е в добро настроение.
Според него филмът е доказателство, че "андроидите могат да изразяват също толкова човечност, колкото и хората актьори; това е епохално събитие." Крайната цел на експериментите на Ишигуро е да изолира неуловимото свойство, известно в Япония като "сонзай-кан": усещането да бъдеш в присъствието на друго живо същество.
Не е нужно да има друг човек наоколо, за да го изпитаме - отличните филми ни предизвикват силно усещане за сонзай-кан, така че за Geminoid F актьорството изглежда като подобаваща кариера.
Другаде във филмовия бизнес, създателите на цифрови ефекти водят същата борба на друг фронт.
Когато гледате Ам-гъл във "Властелинът на пръстените", сините на'ви в "Аватар", или маймуните в съвременната версия на "Планетата на маймуните", жизненоважно е да се чувствате така, сякаш гледате живо същество, а не просто набор от пиксели.
Когато компютърно генериран герой или андроид достига дълбоко изнервящия етап на "почти, но не съвсем" - като при героите с празни погледи в някои ранни филми със стоп-кадри, като "Полярният експрес" - се казва, че те попадат в "странната долина".
Ако паднат твърде дълбоко, резултатът е унищожителен.
Анимацията от 2011-та "Марс има нужда от майки" - един от най-тежко засегнатите филми до момента - беше сред най-тежките боксофис провали в историята.
"Странната долина" също е японско изобретение.
Съществуването й за първи път е забелязано в експеримент от 1970 на Масахиро Мори, професор по роботика в Токийския технологичен институт, в който "симпатията" към различни човекоподобни лица е анализирана в графика.
Колкото по-правдоподобни са били лицата, толкова повече нараства симпатията ни към тях. Но изведнъж, на около 85% правдоподобност, оценката за симпатичност спада рязко - преди да се издигне бързо с достигането на 100%.
Експериментът на Мори установява, че снимките на роботи и "гушкави" играчки са от едната страна на долината, а здравите хора в добра физическа форма са от другата.
Образът, който се появява между тях и изведнъж причинява спад на симпатичността, е лицето на мъртъв човек - и че всяко друго лице, което е правдоподобно до подобна степен, дори и очевидно да е било живо, провокира същия тип инстинктивно отвращение.
Причината, поради която сме програмирани да не харесваме герои, попадащи в "странната долина", е че те буквално придават видим образ на смъртта. Да ги гледаме е като да гледаме смъртта в очите - и тя да отвръща на погледа ни.
Sayonara е част от дългосрочната мисия на Ишигуро да изведе андроидите си от едната страна на долината на другата.
Един от малкото типове неживи същества, които попадат откъм човешката страна в първоначалния експеримент на професор Мори, са марионетките бунраку: невероятно деликатна традиционна японска форма на изкуство, в която много живи хора, всичките облечени в черно, работят съвместно, за да съживят неодушевен герой.
Вероятно не е съвпадение, че Лонг, екранната партньорка на Geminoid F, приема Sayonara за "нова форма на куклен театър".
Работата върху филма, подчертава тя, не е била подобна на работа единствено с реквизит. Вместо това, движенията на Geminoid F са били "изпълнени с душа", по същия начин, по който куклите оживяват под ръцете на кукловода.
Фукада коментира, че си е задавал тези въпроси по отношение на актьорския си състав.
"Хората твърдят, че виждат елементи на човечност в андроида, но аз самият виждам елементи на "андроидност" в хората", споделя той.
"В някакъв смисъл всички ние сме много сложни, високоразвити андроиди. И се надявам филмът да ви насърчи да мислите за тези неща".
Журито в Токио, сред което са режисьорите Брайън Сингър и Сузане Биер, ще има шанса да размишлява сериозно по този въпрос: андроидът във филма е номиниран за "най-добра актриса" за тази година.
Израженията на лицето на Geminoid F се контролират само от 12 пневматични актюатори, скрити под силиконовата й кожа. Това означава, че тя е като цяло относително сдържан актьор - далеч сме от андроид с израженията на Никълъс Кейдж например - но както отбелязва Ишигуро, много от най-добрите киноактьори са били благословени с не твърде сложни лица.
"Простотата оставя място за стимулиране на въображението", казва той.
"Традиционно красивите лица нямат много необичайни характеристики".
Думите му повтарят тезата на Ролан Барт от есето му през 1957 "Лицето на Гарбо", в което той се опитва да декодира лицето на великата холивудска актриса, родена в Швеция - едно от най-простичките и най-красивите лица в историята на киното.
"Това не е лице, покрито с боя, а такова от хоросан", пише Барт.
"Въпреки изключителната си красота, това лице не е изрисувано, а скулптирано в нещо гладко и крехко... Гарбо предлага на човешкия поглед нещо като Платонова идея за човешко създание, което обяснява факта, че лицето й е почти полово неопределено, без обаче да кара наблюдателя да изпитва съмнение".
Това обаче, което той признава и разпознава в Гарбо, е, че лице, което е така чисто като нейното, може да предизвика екзистенциален хлад, отиващ отвъд чистото човешко привличане - нещо като "пик на странност", намиращ се отвъд пределите на графиката на професор Мори.
Geminoid F е далеч от това - засега. Но това е връх, който тя и нейният създател изглеждат готови да изкачат.
