Казват, че на Богоявление небето се разтваряло и Бог можел да чуе душевните копнежи на вярващите. Искрено се надяваме над Ботевград небесният отвор да не е бил твърде голям или Всевишният да е имал някаква по-важна работа в момента, та да не е обърнал внимание какъв нелеп Йордановден им се получи тази година на местните душички.
Да оставим настрана, че пльоскат кръста в две педи дълбок зеленясал градски шадраван, а смелите гмуркачи имат допълнителен финансов стимул от общината, в случай че благословията не им стигне. Ама и попът им определено не го бива в хвърлянето, след като околните кибици са с най-голям шанс да извадят свещената реликва.
Така от първия опит една изненадана девойка неволно успя да се докопа до трофея, без дори да се намокри. Чест прави на момците наоколо, че не я шамаросаха, за да й го отмъкнат. При повторното мятане (понеже жените очевидно не се вписват в богоявленската традиция) нещата вече не бяха толкова миролюбиви и неколцина бабаити се сдърпаха сериозно, подритвайки разпятието из тинята.
Някакъв тупан по анцуг и черни очила тръгна уж да ги разтървава, но после оцени открилата се възможност, успешно блокира притичалото невръстно цигане и докато останалите се раздираха в риторически спор кой кого бута, предаде кръста на объркания свещеник.
Наградата от 200 лв. намери своя герой, шадраванът завря от емоции, майката на циганчето попържи празнично миряните и всички чудно се пречистиха чрез свещения ритуал. По всяка вероятност голям берекет ги чака тази година. Така де, обичаят си е обичай, къде е уточнено, че не действа, когато е изпълнен от малоумници?
Ако Бог съществува, то ботевградският фонтанен резил вероятно му е последна грижа. И мелето в Първомай би трябвало слабо да го вълнува, там изкривиха разпятието от дърпане, а един ром си показа срамотиите. Същото важи за старозагорските веселяци, които измъкнаха освен кръста и няколко зашеметени шарана от локалния водоем. Или пък в Петрич, където използваха багер. Онзи хубавец, който си загуби плувките в Дунав, та трябваше да покриват с пешкир достойнството му, и той сигурно не е твърде съществен в Голямата подредба на нещата.
Всъщност Господ трябва да има доста други ангажименти, за да се притеснява особено какви циркове си разиграваме в негово име и древната символика на една традиция постепенно се превръща в абсурден обърнат айс бъкет челъндж за бабаити и псевдохристияни.
Но Всевишният би трябвало да е свикнал отдавна; търпелив е той към идиотията ни и е оставил грижата да се излагаме изцяло в наши ръце. Там е работата, че и ние подхождаме към нея по същия великодушен начин. Така упражняваме най-ценния си дар - правото на свободна воля - като избираме сме да сме волни тъпаци, при това в името на Висша сила.
Докато има глуповати свещеници, зеленясали шадраванчета и общински награди за бабаитлък, винаги ще се намерят и група питекантропи, които да се сбият, за да допълнят ансамбъла. От друга страна нищо лошо няма в една народна традиция, която насърчава гмуркането в ледени води в търсене на патриотична национална идентичност. Току-виж сме я намерили на дъното на водоема, заедно с някой друг шаран. Но и да не стане, поне действа отрезвяващо, има своя чар, а и се изискват определени физически усилия.
Понякога даже си е повод за гордост, стига гордостта да не беше сред библейските пороци. Както й лакомията, гневът и завистта, които неизбежно съпътстват компетативните обичаи, когато сакралната им символиката бъде сведена до профанна механика.
Но кой ли е Бог, че да ни обяснява какво да правим в моментите, когато държим да му покажем гротескния си респект. И без това не са много.
