Преди два месеца седях пред компютъра една нощ, когато най-накрая вдигнах поглед от екрана. Бях влязла във Facebook, за да си поема дъх и да се отпусна „за няколко минути", но някак си бяха минали поне 20. Погледнах съпруга ми как готви и слуша музика в кухнята, помислих си: "Можеше да говоря с него през тези 20 минути."
Вместо това бях прекарала това време в „наваксване" с реално непознати хора и изпълнение на самоналожени социални задължения.
Исках да се махна
Бях се уморила да чувствам, че трябва да съм в час какво става с толкова много хора, които реално не познавам извън Интернет, и бях се уморила да влизам, за да виждам колко реакции са получили публикациите и снимките ми. Не оставям мнението на другите хора да определя живота ми и действията ми в реалността, така че защо се подчинявам на социалния натиск във Facebook? Чувствах се като лицемер - нещо, което никога не съм искала да бъда.
Нещо трябваше да се промени. Решението изглеждаше просто: да изляза. Никой не ме караше да поддържам Facebook профил; нямаше закон, който да изисква от мен да имам такъв; знаех, че светът все така ще продължава да се върти, ако профилът ми замлъкне. Или поне си мислех, че така ще стане. Така че реших да се пробвам.
Вече минаха почти 3 месеца на почти пълно мълчание във Facebook - и научих няколко изненадващи неща:
Facebook ми разтапя мозъка!
Бях започнала да се превръщам в зомби, без да го осъзнавам. Едва когато спрях да публикувам там, разбрах колко често в рамките на деня, докато още изживявам нещо важно, вече формулирам как бих го описала на моите Facebook приятели в сбит и ироничен коментар.
Почти се задавих, когато го открих. Бяха нужни няколко седмици на съзнателно отучване на мозъка ми и напомняне, че мога да мисля и свободно, че не се налага да мисля какво би било нечие мнение за моите мисли, защото ако не ги публикувам в Интернет, за да ги виждат всички, никой няма да ги научи.
Имам много по-малко добри приятели, отколкото съм осъзнавала
И съм категорична по този въпрос. Честно казано, когато броят на Facebook „приятелите" стане трицифрено число, нещата стават прекалено натоварващи. Как да се интересуваш от толкова много хора и все пак да комуникираш на дълбоко, лично, искрено ниво, което се очаква приятелите да правят? Няма как.
Аз съм от тези, които вярват, че е по-ценно и удовлетворяващо да имаш малко приятели - но истински във всеки смисъл на думата - отколкото стотици и хиляди познати. След няколко седмици от рязкото ми напускане на Facebook и спирането на публикациите ми, само шепа хора, които всъщност виждам редовно, се свързаха с мен, за да разберат какво става и да се уверят, че съм добре. Беше много адекватен студен душ каква е реалността.
Думата „харесвам" вече не означава нищо - нищичко
Бутонът „харесай" вероятно е създаден с добри намерения в началото на съществуването на Facebook, но бързо е изгубил целия си смисъл. Той вече не се използва от масите, за да покаже, че публикация е била особено трогателна, интересна, забавна или важна. Той се е превърнал в задължение - начин да покажеш, че си видял публикацията и те е грижа в достатъчна степен, за да го покажеш.
Хората „харесват" почти всичко, често защото не искат да изглеждат пасивно-агресивно и да засегнат някого, като не "харесат" публикацията. Това е същото като хората да отговарят импулсивно "Добре съм," когато бъдат попитани как са. Често няма никакво замисляне преди отговора - това е просто рефлекторна реакция. И то лишена от смисъл.
Времето далеч от екрана носи много по-голямо удовлетворение
И това време изглежда по-смислено, наистина. Естествено, изпитвам по-голямо удовлетворение от това да си играя с дъщерите ми, от разговорите със съпруга ми, дори от четенето на реална, хартиена книга, или миенето на пода, отколкото от нон-стоп скролиране на безкрайния фийд, генериран от другите хора.
Не всичко трябва да бъде уловено и запечатано
Точно като животни в клетка, духът на спомена понякога губи нещо много важно, когато бъде уловен. Естествено е да искаш да „уловиш" красив мимолетен миг, така че да отвориш по-късно снимката или публикацията с надеждата да възродиш същите емоции, но много моменти в живота са вълшебни точно и само в конкретния момент. Те са дар от природата, награда от живота и би трябвало да съществуват само в паметта ви - не да бъдат фотографирани и споделяни със стотици хора, които не са присъствали.
Признавам си честно: беше трудно да се изключа от Facebook и да се върна към живот, който принадлежи само на мен и на тези, с които комуникирам извън социалните медии. В началото се притеснявах, че ще съм неадекватна и "излязла от цикъла" и с кой ще запазим контакт, без светът да вижда всичко.
С всеки ден обаче ми ставаше ясно, че съм взела правилно решение. Дистанцирането от Facebook ми даде яснота и необходимото време, за да концентрирам върху семейството си, приятелите си, работата и стремежа ми да бъда искрен, прям и любящ човек с истински човешки връзки, въпреки сегашните експоненциално разрастващи се технологии, които отчуждават хората един от друг и ги насочват към поредния екран.
Facebook, не те мразя, но не ми и липсваш особено. Беше ни чудесно заедно, научих едно-две неща от прекараното време с теб, но мисля, че е време да скъсаме. Просто вече съм влюбена в живота и в света наоколо.
