Има моменти, в които да бъдеш мениджър на най-големия клуб в Англия, означава да отъждествиш напълно личността си с него. Запитан за управлението на американските собственици Глейзър в Манчестър Юнайтед през изминалите седем години, сър Алекс Фъргюсън се изказа положително...
„Те са великолепни. Винаги са ме подкрепяли и никога не съм имал проблеми с тях", заяви легендарният шотландец. „Мисля, че мнозинството от истинските привърженици на отбора гледат реалистично на нещата и виждат, че тяхното управление не се отразява негативно на отбора", добави той.
Твърде лесно е обаче да се намерят дупки в аргументацията му. В момента Юнайтед има дълг от 650 милиона долара. Преди да дойдат американците тази задлъжнялост я нямаше и клубът беше на сериозна печалба всеки сезон.
Как се стигна дотук? Отговорът е лесен. Дългът е резултат от самото закупуване - Глейзър взеха заем, за да придобият акциите и натовариха самия клуб с задълженията си.
Както всеки, който изплаща ипотека, може да потвърди - дългът струва пари. Трябва редовно да си плащаш вноските и това излиза скъпо. Всяка година между 50 и 80 милиона долара отиват за погасяване на заема.
Приблизително половин милиард, произведен от машината за пари Манчестър Юнайтед, се е изпарил (или по-точно, бил е погълнат от банките) заради сделката по смяна на собствеността. Иначе казано, клубът плаща стотици милиони заради привилегията да бъде притежаван от Глейзърови.
А дали си струва?
Вярно е, че „червените дяволи" спечелиха четири титли в Англия и една в Шампионската лига за този период. Но Юнайтед постигна същото и в предишните седем години. А хората, които ръководят клуба - сър Алекс и изпълнителният директор Дейвид Гил, са си същите.
Множество фенове са на мнение, че американците не са допринесли с нищо добро за любимия им отбор, за което свидетелства зелено-жълтата кампания и 200 хилядите члена в основания тръст на привържениците, целящ да изкупи акциите.
Изглежда очевидно, че успехите на „дяволите" идват въпреки, а не заради Глейзър. И не става дума за това, че на клуба не му се налага да харчи за играчи колкото Челси и Сити (в интерес на истината Юнайтед е един от малкото клубове по света, които могат да си позволят да го правят и пак да са на печалба). Фъргюсън говори за „ценности" и за правилна политика на трансферния пазар и, имайки предвид постиженията, може да му се вярва.
Но дали „ефектът Глейзър" може да се почувства в други аспекти? Да се върнем към октомври 2010, когато преговорите за нов договор на Уейн Рууни бяха зациклили в продължение на няколко месеца.
Самият сър Алекс призна на пресконференция, че звездата на отбора иска да напусне. 48 часа по-късно футболистът разпространи писмо, в което потвърди намерението си, тъй като трансферната политика на клуба не отговаряла на неговите амбиции. Малко след това Рууни подписа нов договор за 8 млн. паунда на сезон и случаят бе забравен.
Съобразно статуса му на световна футболна звезда такава заплата не е космическа. В един свят без Глейзър дали двете страни биха постигнали същото споразумение, без да се стига до подобно напрежение? Дали мениджърът би си спестил публичното унижение да бъде индиректно наречен „неамбициозен" от своя любимец? Дали Уейн би могъл да изглежда по-малко егоист пред обществото?
Ако не беше този половин милиард долара, за който стана дума, че напуска Манчестър, отговорът на всички тези въпроси би бил „да".
И ако всички посочени по-горе доводи не са достатъчни, да попитаме самите Глейзър. В рекламния проспект на предстоящото публично предлагане на акциите на Юнайтед на борсата пише черно на бяло: „задлъжнялостта на клуба застрашава неговото финансово здраве и конкурентноспособност".
И да се върнем към Алекс Фъргюсън - защо той продължава да защитава американците?
Съвсем не става въпрос за това, че те му плащат възнаграждението. На 70 години и с всичко, което е постигнал, сър Алекс не се нуждае от заплатата си. Отговорът е друг: той е лоялен към институцията Юнайтед и винаги я поставя на първо място.
Имаше време, когато той можеше да се изправи срещу Глейзърови и това време беше през 2005. Този кораб отдавна отплува и сега, за добро или зло, неговата съдба е свързана с американците.
Ако Фърги каже дори една думичка, изразяваща съмнение в тяхното управление, ако намекне, че би свършил още по-добра работа, ако не беше дългът, с който те натовариха клуба, това може има унищожителен ефект върху успеха на публичното предлагане на акциите. И върху опита на Глейзър да намалят въпросния дълг.
