Всяка една демокрация рано или късно дава "бъгове". Това всъщност е нейното най-ценно качество, а именно, че няма амбицията за непогрешимост и съвършеност.
Народите са извървели дълъг път, докато търсят съвършената политическа система. Разбира се, не са я намерили. Но това, само по себе си, е достатъчен успех. Защото такава не съществува и всяко едно политическо инженерство, свързано с утопични мечти, е свършвало грозно - със счупени витрини и кръв. Справка: всички видове тоталитаризъм.
Една от "системните" грешки на демокрацията е заложеният в нея популизъм. Той може да е от агресивно или смекчено естество, да е "антиситемен" или институционално конвертируем, но така или иначе демокрацията и популизмът са първи братовчеди.
По-важното е, че те функционално си взаимодействат. Защото простата формула "2 е повече от 1" в политиката означава "мнозинство", а това изисква постоянен ангажимент към количеството.
А демокрацията не само в България е доказала, че мнозинството далеч по-лесно се струпва на улицата, отколкото, да кажем, в библиотеките.
Популизмът в България носи всички отличителни белези на европейския такъв. Тоест той е с националистичен привкус - расов и етнически. В неговата същност стои Аз-ът, който носи характеристиките на изключителността, а заобикалящата го другост, разбира се, няма как да се мери с него.
Унгарците нищо не струват, ако можехте да попитате Йорг Хайдер в Австрия. Унгарците нищо не струват, ако питате и Вадим Тудор в Румъния. Ние сме си супер, ще ви кажат в Унгария Виктор Орбан и Габор Вона, за разлика от австрийците и румънците, които нищо не струват.
Американският популизъм например е от друг тип. Особено след Барак Обама. Популизмът там е мечтателен, романтичен копнеж на онеправданото малцинство - волеизявление за еднаквост и равноправие.
Така както демокрацията предполага популизма, така самият популизъм абсорбира в себе си протестния вот. Разбира се, популизмът не се изчерпва с протестния вот и съдържа в себе си редица социо-културни предпоставки, които само „обогатяват" проявленията му. Но няма популистки феномен, в който да не се долавя следата на (поне глух) протест.
България има своя опит с популизма и протестния вот. Непосредствено след т.нар. промени от 1989 г. основните политически субекти тогава - СДС и БСП - също взеха на въоръжение популистката реторика. Години, в които партийната принадлежност се фаворизираше, за сметка на националността или вероизповеданието. С
лед това Жорж Ганчев роди странен популизъм, в който патриотизмът и бизнесът съществуваха неловко в компанията на речевия арсенал на БББ. И, ако, в известен смисъл, романтичният популизъм на БББ, а после на НДСВ бяха сравнително цивилизовани, то този на "Атака" през 2005 г. бе от по-вулгарно и агресивно естество. ГЕРБ, с типичното за лидера им поведение да „прескача" определени институционални практики и порядки, изгради цяла нова популистка (суб)култура в страната.
Всяка една от посочените партии акумулираше към себе си определен протестен вот. Протестното гласуване има много лица: гласуване за най-малкото зло, гласуване против системата, подкрепа за ирационалния "месия", който е отвъд статуквото, но ще подреди същото това статукво.
Отказът от гласуване е вече нещо друго. Това е най-сериозната индикация за недоверието сред пълнолетните граждани в партийната система и политическите елити. Това е критичен сигнал, който има свои стабилни аргументи.
Но какво иска популизмът? Този, който, въпреки недоволството си, участва активно в изборния процес. Иска повече държава на улицата и в икономиката. Повече участие на народа в държавата. Изобщо, популистите представят политиката шаблонно, абстрактно, като сблъскват една целокупност против друга такава: народът срещу корумпирания елит, например.
Социалното напрежение от февруари тази година стана достатъчно пословично за протестен вот, яхнат от популисти. Какво поискаха те вкупом? Одържавяване на ЕРП-ата, граждански квоти в съдебната власт, отзоваване на депутати и т.н.
Ако тези протести биха имали някакъв успех, то последствието от него би било само едно: привържениците на свободния пазар и капитализма, на политическото представителство и разделението на властите да получат свои поводи за протести.
Неслучайно партиите, които най-добре се котираха сред протестиращите, бяха "Атака", ВМРО и НФСБ. Те просто говореха на един и същи диалект - левичарски. На улицата се извърши симбиоза между протестиращите и популизма. Венчаха се на жълтите павета, а рейтингът на "Атака" скочи, докато протестиращите просто си подскачаха.
Няма значение, че въпросните партии са си залепили етикетите "десни". Те са изпълнени с ляво съдържание и идентични решения по текущите проблеми: строеж на АЕЦ "Белене", държавата (а не пазара!) като регулатор на пенсиите и заплатите, изгонване на чуждестранните концесионери, евроскептицизъм.
"Атака", например, е за "генерално пренасочване на българската икономика към Китай, Индия, Бразилия, Япония и Русия". ВМРО настоява за "незабавно спиране на приватизацията в БДЖ и "Български пощи". НФСБ пък щели да борят земеделието като впрегнели за каузата "БАН и българския научен потенциал". И изобщо цял арсенал от послания, с които БСП на Жан Виденов от 1996-а би се гордяла.
Протестният вот е именно това. Копнеж по популистки механизми, които са особено успешни в декларативната си част, но нямат своите основания в аргументите си. Лявото, погледнато в исторически план, е корифей на лозунговата политика. А пред лозунгите, ако питате протестиращите и популистите, всички сме равни!
Но не толкова равни, колкото ни прави плоският данък. Затова той, сами се сещате, трябвало да бъде премахнат.
