Най-великият стратег

Светът от известно време е доста разхвърляно място. Нищо не е такова, каквото беше.

Мястото на световен полицай е свободно от около два мандата и няма кой да го заеме.

Ако слушаме българските медии, има само един достоен кандидат за него и това е Владимир Путин. Според тях, той има стратегическа мисъл и сила, с която никой в съвременния свят не може да се мери. След като постави загубилите се в либерален унес европейци на място, смълча слабият бивш лидер на свободния свят - президентът на САЩ Барак Обама, сега идва ред и на самозабравилия се президент на Турция Ердоган.

Според ширещия се пропаганден разказ стратегическият гений на Путин предвижда ходовете на останалите и изчислява своите повече от добре. С това той е пример за всички останали политици по света.

Какво обаче се крие зад разказа за успеха на тактическия гений на държавника Путин?

С връщането си на президентския пост през 2012 г. Путин очевидно си беше поставил няколко сериозни цели: да извади Русия от състоянието на бивша велика сила, да затегне влиянието си в най-близката си периферия, както и да осигури приемането си като равен с равен в отношенията със САЩ и ЕС.

В детайли това включваше спиране на разширяването на НАТО, оформяне на тотална енергийна зависимост и постигането на нова в някои части на Европа.

Още от началото на новия век Русия и Путин бяха приемани повече от добре от останалия свят.

НАТО определи Русия за партньор. Беше създаден и съветът на НАТО-Русия, където се обсъждаха не просто действията на едната или другата страна, а дори общите заплахи.

ЕС мислеше как да обвърже двата блока икономически, а някои от централноевропейските държави бяха започнали да говорят за т. нар. процес на ново сближаване с Русия. Тя вече беше станала част от групата индустриални демократични държави Г7, която се превърна във формат Г8. Там лидерите на най-силните страни посрещаха Русия като една от тях.

През това време Путин вече правеше всичко възможно да прокара интересите си в държави като България, които хем бяха част от ЕС, хем бяха податливи на неговото влияние.

През 2008 г. Георги Първанов, в качеството си на български президент, обяви т. нар. голям шлем - серия от споразумения с Русия, между които и изграждането на газопровода „Южен поток", строежа на АЕЦ Белене и нефтопровода Бургас-Александруполис.

През това време както България, така и ЕС си затваряха широко очите за амбициите на Русия на Путин.

Стигна се до там, че посланикът на Русия в Брюксел Владимир Чижов да заяви, че България е троянски кон на Русия в ЕС и защитава нейните интереси. Не последва кой знае каква реакция нито от ЕК, нито от коалиционното правителство на Сергей Станишев в София.

Изглеждаше сякаш ЕС наистина е унесен в бюрократичния си собствен дневен ред, а НАТО е толкова заспало, че вероятно вече няма нужда от него. А амбициите на Путинова Русия бавно си проправяха път.

Дойде обаче 2013 г. когато Русия реши да откаже Украйна от нейното желание за европейска интеграция.

Стратегът Путин за първи път реши да използва т. нар. хибридна война.

В Украйна бяха вкарани преоблечени военни в ролята на паравоенни формирования, които да задържат на власт про-руския президент и да потушат протестите. Това обаче бързо се разкри и западният свят за първи път видя, че си има работа с една различна от своите представи Русия.

Докато ЕС и САЩ се опитваха да заклеймят станалото, да спасят Украйна и да излязат от шока, дойде и вторият удар. През март 2014 г. Русия по подобен начин анексира Крим, който до тогава беше част от Украйна. Последваха и други райони от Източна Украйна.

С това Путин целеше да покаже, че той не се шегува. Той направи за смях световните лидери, докато ги държеше на мирни преговори, а през това време напредваше в територията на Украйна.

Гениален ход, но само на пръв поглед.

Европейският унес и дълбокият сън на НАТО не продължи толкова дълго. Серията от "стратегически ходове" на Путин в Крим и Украйна разби заблудите и илюзиите. В резултат ЕС не само наложи забрана за пътуване на кръговете около Владимир Путин. Въведоха се търговски санкции срещу Русия, които правят много трудна дори продажбата на едно болтче от руски компании.

Отговорът на Русия с контра санкции доведе до загуби в Европа, но лиши вътрешния руски пазар от нормални хранителни стоки с високо качество. Това ощастливи за кратко Беларус, който прие преоценените стоки. Междувременно Г8 се превърна отново в Г7, след като останалите държави отказаха в срещите им да участва представената от Путин Русия.

Разгорялата се световна дискусия направи влиянието и зависимостта от Русия в някои държави особено видими.

България е добър пример за това. Преди анексирането на Крим, макар и спрени, повечето проекти от Големия шлем на Първанов периодично бяха реанимирани. След като цялата световна общност се зае с Русия и инвазията, всъщност Путин загуби всяка възможност да ги съживи или да предложи нови.

НАТО е големият печеливш от "стратегическите ходове" на руското управление. До преди анексирането, организацията беше загубила посока и кауза на съществуването си. Страните нямаха интерес да развиват както собствените си армии, така и сътрудничеството във военната област.

Стратегическият ход на Путин в стил „уличен боец" събуди лъва.

В момента Алиансът преживява най-голямата трансформация от създаването си и тя е изцяло насочена към възпирането на Русия и защитата на най-близките до нея държави. Създават се нови структури, които да осигурят на практика действието на чл. 5 от договора за НАТО, който гарантират принципа един за всички, всички за един.

Само преди месец Путин на практика осигури и поканата от НАТО за членство към Черна гора.

Според местни наблюдатели там беше направен опит за сваляне на правителството под формата на "спонтанни" протести, в които се забелязваше руска намеса. Целта е била да се дестабилизира страната, докато в НАТО се дискутира поканата й за членство.

Руски медии дори подхвърлиха "новината" че премиерът Мило Джуканович е избягал от страната. Оказа се, че той е на посещение в Брюксел. Опитът на Русия да дестабилизира малката балканска държава по-скоро убеди съюзниците от НАТО, че поканата е наложителна и вероятно подобно решение ще бъде взето съвсем скоро.

Инвазията в Крим и Украйна, както и санкциите на ЕС и САЩ накараха и българското Министерство на отбраната да търси алтернатива на ремонта на българските бойни самолети извън Русия. Затова се прибегна и до споразумението с Полша.

От това Русия ще загуби не само няколко десетки милиона евро, но и контрола върху един от видовете въоръжени сили - ВВС.

Въпреки че свалянето на руския самолет на границата на Турция изглежда като неразумна стъпка от двете страни, Путин е този, който загуби повече.

До онзи момент, след атентатите в Париж и ангажирането си с удари в Сирия, той изглеждаше като спечелил. Путин беше по-смелият и по-прозорливият в сравнение с Обама. Говореше се за неговата роля в единната борба срещу „Ислямска държава".

На този фон, дори санкциите срещу Русия, започнаха да изглеждат странно. След скандала с Турция обаче, Путин изглежда като вече като самонадеян тип. Още в началото на руските удари в Сирия, НАТО и САЩ предупредиха, че без координация между Русия и коалицията, опасностите са твърде големи. Сваленият самолет потвърди именно това.

Самата операция извади на преден план и преувеличената техническа мощ на Русия, след като бяха показани ракети паднали 300 м след изстрелването си, или такива, които са се отклонили в километри от целта и паднали в Иран.

Случаят със самолета изглежда като продължение на серията от т. нар. стратегически ходове на Путин. До скоро Русия имаше сериозен партньор в лицето на Ердоган. След провала на Южен поток, Путин обяви Турски поток, който трябваше за натрие носа на България и да мине на юг от нас.

След последните събития една от основните цели на Русия - да заобиколи Украйна в преноса на газ, като в същото време засили зависимостта на Европа от своето синьо гориво, се провали.

Русия вече е построила своята част от тръбопровода, но след последните събития няма изгледи Турция да се съгласи да участва в него.

На фона на предпазливите изказвания на Ердоган, Путин показва твърдост. Вече има знаци за бойкот на руски туристи и връщане на турски стоки. Ако обаче между Турция и Русия започне търговска война, това ще е сериозен проблем за Путин. Тя би била третата, в която той вкарва собствената си държава след ембаргото наложено от ЕС и САЩ. Това няма как да се отрази благоприятно на икономиката и не след дълго страната отново ще стане клиент на Световната банка.

Кратката рекапитулация показва, че стъпките на Путин от последните две години, извадени от пропагандата, са пагубни за Русия.

Тя бързо се лиши от възможността да стане пълноправен и цивилизован член на групата от водещи нации. Вместо алтернатива на Обама, Путин се превърна в нещо средно между Никита Хрушчов и Махмуд Ахмадинежад.

За нас остава проблемът, че светът е изправен пред сериозния проблем с „Ислямска държава" и има нужда от отговорни лидери, които да не позволят терористите да постигнат целта си.