Дългият път на децата в изкуство

Снимка: Peeping Tom

Вижте в галерията как са виждани децата в изкуството през различни етапи от историята.

Табу

Традиционно невинността и добротата се приемат за типични "детски" характеристики, с които артистите изграждат своите персонажи. Не винаги е било така. Средновековните художници изобразяват децата като уродливи възрастни. Причината, разбира се, е догматична – светците и божествата се раждат светци и божества, така че от първия ден следва да бъдат показвани в цялата си строгост и величие. Дучо ди Буонинсеня е един от най-фините майстори на готиката, но и при него образът на Младенеца е каноничен. Това е видно, въпреки ярките цветове и пищните детайли на прочутата му олтарна картина "Маеста", предназначена за катедралата в Сиена.

През Ренесанса бебетата и децата, както и всичко останало, олицетворяват красотата на симетрията и хуманизма – по картините ги виждаме красиви, естествени и реалистични, но винаги заедно с техния покровител.

Бароковата дълбочина и драма внасят много повече детайли и игра на светлосенки. Особено изразителни, макар и нестандартни, са картините от нидерландския Златен век в изобразителното изкуство. Както в портрета на Вилем ван дер Влит, децата са изобразени по пуритански, без излишна идеализация и разкош.

Момчето с пумпала

"Портрет на Аугуст Габриел Годефрой" (1741) e една от многото картини в Лувъра. Художникът Жан-Батист-Симеон Шарден, известен с майсторските си натюрморти, не просто рисува момче от заможен род. На картината на пръв поглед отново е изобразен миниатюрен възрастен. Нещо повече – синът на влиятелен търговец на диаманти само привидно е "зает" с онова, което се очаква от него. Книгата върху масата е затворена, перото е застинало в мастилницата, очите изпод перуката четат старателно и лека усмивка се прокрадва по лицето на момчето. Той играе, защото това основно, първо и най-вече правят децата. "Момчето с пумпала" е знакова картина. От този момент насетне в изкуството децата ще бъдат разглеждани все по-често като самостоятелни същества, вместо като придатъци и мини копия на възрастните. Появяват се десетки семейни портрети, в които ясно е предадена връзката между родителите и техните наследници. Детският свят, интереси и начин на живот стават "нова" територия за изкуството. Тя се разширява по време на Индустриалната революция, когато непосилните условия на труд отнемат детството, а нерядко и живота на деца от ниските класи.

Трудоваците

Множество картини запечатват ужаса - от памуковите плантации до мините, деца на 9 години работят по 9 часа на ден. Художниците предават отчайващата бедност на децата, а гласност на проблема дава и новото изкуство на фотографията. Сред най-въздействащите снимки са тези на американския фотограф и социолог Люис Хайн. Известен със заснемането на строежа на Empire State Building в Ню Йорк, Хайн е активист против експлоатацията на детски труд. Неговите потрети на децата - работници във фабрика за стъкло са също толкова, ако не и по-внушителни.

Цвят и още нещо

Импресионистите връщат цвета на детството. Авторите от френската школа, начело с Клод Моне, предават емоция, щастие и пъстрота, когато рисуват деца сред красиви природни пейзажи, а след това новатори като Матис и Пикасо тотално преобръщат начина, по който виждаме децата.

"400-те удара", 1959

Началото на 50-те, Париж и един непокорен ученик, който се държи на "границата на благоприличието" и моралните задръжки. Френската "нова вълна" в киното набира скорост, а "400-те удара" се нарежда сред безсмъртните й символи. Филмът на Франсоа Трюфо се опитва да разбере бунта на подрастващите и лъжите, с които прикриват действията си. Историята представя Антон – момче, тормозено в училище и недооценено вкъщи. Неговата мечта е да избяга. За тази цел Антон краде пишещата машина на втория си баща. Решава да я върне, но е заловен. За наказание момчето прекарва нощта в ареста, където се сблъсква с истински престъпници, а след това е изпратен в поправителна институция на крайбрежието. В крайна сметка Антон успява да избяга и да изчезне безследно... в морето.

"Да убиеш присмехулник", 1960

Класика в световната белетристика, романът на Харпър Ли е написан през кристално чистите очи на група деца в Американския юг. Това е възвишен, искрен, но и "скандален" за времето си прочит на парещите теми за расовата ненавист, отмъщението и справедливостта. Децата виждат различно от възрастните странния съсед, който никога не излиза. Наблюдават и смелостта на баща им Атикус Финч – адвокат на невинен чернокож младеж по дело за изнасилване. Историята на Ли първоначално е отписвана от издателите като "непродаваема". Замислена като детски роман, книгата се превръща в настолно четиво за милиони възрастни по света и печели "Пулицър". Тайната на успеха се крие именно в неподправения, по детски чист и миролюбив поглед на Ли към действителността, която ни заобикаля.

Още една тухла в стената, 1979

Another Brick In the Wall, безсмъртната песен на Pink Floyd, няма нужда описание. Този протест срещу диктата на образованието винаги ще бъде химн срещу контрола над съзнанието. Целият албум е изграден през призмата на момчето Пинк. С баща, загинал във Втората световна война, доминантна майка и още по-доминантни учители, героят е вдъхновен от детските спомени на Роджър Уотърс.

"Хлапета", 1995

През 90-те подрастващите бяха изкушавани от мрачна субкултура на пороци и пълен отказ от добро поведение. Елементите й почти задължително включваха наркотици, алкохол и цигари, секс без предпазни средства, дребни престъпления и "маркиране на територия" чрез физическа разправа.

Филмът "Хлапета" е нелицеприятно, но реалистично отражение на феномена на преждевременната зрялост – това са "децата – възрастни" и тинейджърите от долните класове на гимназията, които сляпо подражават на "големите", докато не дойде време да платят цената. Лентата разказва за всеобщата разюзданост на група младежи, решили да грабят с пълни шепи от живота – те пушат, пият и крадат, ако се налага, правят безразборен секс и наивно вярват, че животът е безкрайна веселба. Докато навън и сред тях върлува епидемията от СПИН.

Мечти, чувства и танц

Детското съзнание вълнува водещата компания за съвременен танц от Белгия Peeping Tom. Хореографите Габриела Каризо и Франк Шартие създават въздействащи спектакли, които играят със забранени теми и изваждат зрителите от комфортната им зона. Едновременно и с реалистични декори, и с наситена психология, творбите им експонират сложната семейна вселена, в която баща е слаб и болен, майката е уплашена и луда, а детето...

"Дете" e спектакъл, който няма да спести неудобните истини за детството, лутаниците между реалността и измислицата, страховете да бъдеш сам и неразбран. Защото пътят на съзряването не предлага само усмивки, шоколадови бонбони и захарен памук. След успехите на първата и втората част от трилогията - „Баща“ (2014) и „Майка” (2016), „Дете“ е една от най-очакваните творби на съвременната сцена за изпълнителски изкуства.

One Dance Week се организира от Фондация „ЕДНО за култура и изкуства“ и е част от програмата на Пловдив – Европейска столица на културата 2019.

Сложно е да бъдеш дете в света на възрастните. Те знаят най-добре по какви учебници да учиш, срещу какво да си имунизиран, колко "физическо възпитание" да понесеш и дали изобщо да съществуваш.

Дори в изкуството, дори в Европа, възрастните все още отреждат ролята на децата по свой образ и подобие.

Едно от изключенията идва от Белгия у нас през септември по време на One Dance Week 2019, за да покаже чрез танц, театър и психология богатия вътрешен свят на децата.

Спектакълът "Дете" е последната глава от семейната трилогия на знаковата белгийската компания за съвременен танц Peeping Tom, а Пловдив e един от първите градове - домакини на най-новото им произведение. На 20 септември, на сцената на Дом на културата „Борис Христов", артистите ще ни преведат през плетеницата от сънища, мечти, кошмари, избори и влияния, която превръща малките хора в зрели личности.

Peeping Tom конструират персонажите в спектакъла през призмата на деца от различни социални групи - сираци, бежанци, деца със специални потребности и деца на заможни семейства. Как те виждат света? Как решават кое е истина и кое е илюзия? Как се справят с проблемите, ако нямат подкрепа?

Това е детският свят, какъвто възрастните не виждат или са забравили - без розови очила, без носталгия, без патетика.

Вижте в галерията примери за това как са виждани децата в изкуството през годините.