Един ден малкият ми син (Макси, 5 г.) се обърна към мен и ми каза, че не иска да има деца. С изненада го попитах, каква е причината, а той ми даде много ясно и аргументирано становище.
Обясни ми, че ако има деца, те постоянно ще се бият и ще крещят, както правят той и брат му (Крис, 8 г.).
Всяко семейство има своите истории и истерии.
Крием, премълчаваме, разкрасяваме и забравяме за тях. Децата обаче имат уникалната способност да виждат нещата такива, какви то са. Истината понякога боли твърде много, затова създаваме защитни механизми, с които да я покрием с наметка невидимка, звезден прах или косъм от еднорог.
Постоянно ме преследват книги и статии за това как да бъдем успешни родители и какви похвати да прилагаме.
Изчел съм голяма част от тях по няколко пъти и смея да твърдя, че повечето от тях са абсолютен маркетингов боклук. Споделям го с личното ми и професионално мнение на рекламист.
Преди време дори моята тъща, вероятно подтикната от отчаяние, беше поръчала една от онези книги, написани от изкуствен интелект, чиято основна добра идея се оказа гръмкото заглавие от типа на "Как да спрем крясъците вкъщи".
Казват че историите на успеха вдъхновяват, но истината е, че понякога те успяват силно да ни потиснат. Натискат онези копчета в душата ни, които ни напомнят, че сме се провалили, че не сме се справили, че не сме дали достатъчно или просто, че не сме способни.
Точно там в семейството ни се раждат едни други истории или истерии, които остават скрити. Премълчаваме ги, тъй като ни е срам да говорим за тях.
Текстът е лично есе с психологически и социално-културни елементи и не цели да генерализира обществото като цяло. Представена е лична гледна точка, пречупена през собственото субективно изживяване на родител и баща.
С тях не се хвалим, не ги споделяме в социалните мрежи, не ги разказваме на приятелите си. Семейните истерии са истории за деца срещу родители или може би обратното. Тогава, когато нещо много се е объркало.
Тогава когато вместо да живеем в мир, хармония и разбирателство, успяваме да съществуваме заедно в токсични цикли на скандали, вина, агресия, потиснати чувства и емоционални сривове.
Постепенно семейството се превръща в пространство, в което не само губим себе си, но се превръщаме в някаква изкривена версия на човека, който някога сме били.
Кой съм аз и какво правя тук? Мои ли са тези деца, или някой ги е подхвърлил пред врата ми, за да подпалят къщата, живота и нервната ми система.
Определено не бях готов да стана баща. Не мисля, че има мъж на планетата, които се ражда готов за това. Жените от своя страна са готови още от раждането си. Те са грижовни, внимателни и имат нуждата да създадат пространство на мир, хармония и уют за семейството си. Закодирано е в най-най-дълбоките и фини нива в тях.
Повечето мъже обаче са тук за приключението и може би, ако биохимията ни не беше устроена така, че да се привличаме и сливаме в едно, би било малко вероятно един мъж целенасочено да се възпроизвежда, освен ако не е някакво едноклетъчно.
Същевременно няма по-ценно нещо на този свят от семейството. Там се раждаме и там умираме. Физически, психически, духовно и емоционално. Всякак.
Всичко останало е преходно.
Работа, приятелства, постижения, успехи, всичко това губи смисъл и значение ако нямаме близки, при който да се приберем. Дори един човек или същество са достатъчни. Родител, партньор, деца, куче или друго дишащо създание. Всеки от нас има нужда от споделен контакт с друго близко същество, за да се почувства в у дома. Топлина, безопасност, грижа и уют.
Това е нещо, което всички пари на света не могат да купят. Напълно безплатно е, но се създава с ежедневни усилия. Унищожава се и с ежедневно безхаберие.
Не е нужно да имате деца, за да се чувствате пълноценни и удовлетворени в живота. Децата са любов, отговорност, но и най-голямото изпитание, през което някои от нас преминават. Без деца животът е някак много по-прост и лесен, но кому е нужно това?
Моите деца
Много са сладки, когато спят, но да не са ти в къщата в будно състояние. Може би някой ден ще прочетат този текст, а когато това се случи, бих искал да знаят, че ако съм оживял след детството им, то това би било едно от най-големите постижения в живота ми.
Обичам ги безкрайно, независимо какво ще попрочетете за тях, но същевременно 2 броя момчета под един покрив са по-скоро стихийно бедствие или природен катаклизъм, отколкото нежна утринна роса, целунала прясно окосената трева на моравата ви.
Когато бяхме млада и наивна бездетна двойка с репродуктивни проблеми, със съпругата ми си представяхме семейна хармония и поне две деца, които да си играят заедно. Хванати за ръце, подскачайки весело към залеза в топла братска прегръдка, помагайки си във всичко в свят, изпълнен с обич, топлина и родителска подкрепа.
Понякога се смея с глас на тази картина, докато крака на големия ми син се носи с всички сили към корема или главата на малкия му брат. Прегръдката не е никак братска, а по-скоро наподобява някаква хватка от Първична сила. Ако ръцете са хванати, то се опитват да извият тези на другия.
Следват викове, рев, истерични пристъпи, безсилие, нови викове, наказания, взимане, даване, опити за помиряване, секунда мълчание и нов удар.
Трите Хикса отново е в играта, но Скалата не се предава. Засилва се и скача върху него върху ринга, след което мигновено прави троен суплес. Феновете (родителите) крещят. Кой кого е ударил вече не е ясно, а сякаш вече няма и значение.
Става тихо. Единственото, което остава, е металическият вкус на отчаянието в душата ми.
Вината в семейството
Кой е виновен? Според психолозите винаги е майката. Може би все пак е бащата. Питайте майката. Мъжът винаги е виновен за всичко. Ваксините, хормоните в пилешкото, екраните от ранна детска възраст, които изпържват мозъците им или демоничната им колекция от лабубу.
Има обаче нещо много по-съществено и това е синхронът между родителските тела. За да има реални ползи за детето, както и да бъдат успешно наложени правила и граници, двамата родители следва да бъдат на едно мнение по възможност за всичко.
Дори да не са, то поне следва да се подкрепят. Ако единият не наложил наказание, другият да не го нарушава.
Стандартната ситуация е такава, при която майката забранява, а детето отива при баща си (основна пробойна) с най-тъжния поглед на света. Бащата разрешава, след което настъпва истинска семейна трагедия, тъй като родителните не работят заедно като отбор.
Ако случайно родителите все пак са отбор, то тогава идват бабата и/или дядото (другата пробойна) и отново се завърта драматичният цикъл, който постепенно опустошава нервната ви система.
Не е случайно, че повечето хора побеляват, след като вече имат деца.
Наскоро чух много интересна позиция на детски психолог относно отборната игра при родителите, особено в ситуация, при която единият родител не е съгласен с другия. Идеята беше, че децата винаги надушват неискреността. Важи особено в случаите, когато майката заповяда на бащата да отиде да се скара на детето, а на него самия му е смешно или не подкрепя напълно наказателната мярка.
Конкретният пример беше с разхвърляна стая.
Позицията на бащата би могла да звучи като "Майка ти е много ядосана, за мен е все едно дали стаята ти ще е оправена, или не, но ако не я оправиш ще последва еди-какво си." Не смятам, че е редно бащата постоянно да играе двойна игра, но действително има ситуации, при които трябва да се потърси дипломатичен изход през искреност, а не да влезем с 200 в поредната истерична история с драматичен обрат.
Непослушни или непокорни
Съвременните деца масово биват определяни като непослушни. Моите деца са част от тази представителна извадка. Не харесвам тази дума, тъй като тя оставя неприятен и горчив вкус. Сякаш трябва да подчиним децата си, да ги пречупим, да направим всичко възможно да следват безпрекословно нашата воля и заповеди. Няма да крия, че като родител имам подобна неосъществена мечта.
Непокорността от друга страна носи по-позитивно натоварена осанка, тъй като в недрата и сякаш е закодирана романтичната вибрация на смелостта, която всеки от нас трябва да открие в себе си. Представете си красив, могъщ и силен непокорен жребец.
Това ли искате да бъдете или малката непослушна мишка, която е наминала посред нощ в хамбара, за да му изкара акъла?
Междувременно ние, родителите, все по-често биваме обвинявани за неспособни да се справим с децата си, което не е далеч от истината, но всяка истина има поне две страни.
Големият въпрос е кой кого трябва да подчини и това ли е всъщност целта на родителството? Война, битка за власт и надмощие със собствената ни плът и кръв?
Все по-често в съвременния свят се случва така, че собствените ни деца са подчинили нас, техните родители. Ние, родителите, съзнателно изпълняваме всички техни желания и удовлетворяваме сляпо нуждите им, без да си даваме сметка за дългосрочните последствия.
Бунтът и отказът от авторитети при съвременните деца може би ще се окаже стъпка към новото и по-добро бъдеще. Всеки родители иска да създаде свободни и щастливи деца, които да намерят пътя си. Същевременно повечето родители не сме готови да понесем цената на тяхната свобода и щастие, тъй като често това отнема нашите собствени.
Не търсете тази информация на листовката за родителство, тъй като всяка подобна би била подвеждаща и невярна.
Преживяването на всеки родител е абсолютно индивидуално и субективно, независимо че повечето семейства с 2 броя момчета може би ще ме разберат по-добре отколкото семейства с 2 броя момичета, които вечер бродират, четат или пият чай, докато ние сме в "Пирогов" за зашиване на глава след челен удар с дивана в хола (по действителен случай).
Тъжната истина е, че някъде там между постоянното безкрайните битовизми губим първо себе си, а после и връзката с децата си.
Готвене, чистене, подреждане, пазаруване, работа, болести, умора, безсъние, крайни срокове, постоянно бързане и закъсняване. Много е трудно да създадеш пълноценни и щастливи същества, когато се чувстваш като далматинец прегазен от Круела Девил.
От периферията към центъра
Това, което все по-силно осъзнавам, е огромната разлика между детството на моето поколение с това на съвременните деца. Технологичният прогрес и промяната в социално-културната среда със сигурност влияе, но има и една друга основополагаща разлика.
Ние израснахме, както и много други поколения преди нас, в сянката на родителите си, поставени в периферията на семейството. Детето винаги е било част от пейзажа, но не нещо което задължително пречи и създава някакъв абсолютен и тотален дисонанс.
Сега обаче се случва нещо съвсем различно. Съвременните деца отговарят на агресията с агресия, не приемат възможността да бъдат фон, театрален декор или реквизит. Те целенасочено се изкачват на трона, на който ние самите сме ги поставили, след което страдаме от факта, че сме се превърнали в слуги или роби на собствените си деца.
Живеем в свят, в който децата царуват. Постоянно се сблъскваме със ситуации, в които учители, възпитатели или треньори се оплакват от децата ни, тъй като отказват да приемат авторитета им. Ние родителите безпомощно клатим глава, приемаме критиката и обещаваме да говорим с детето. И така до следващият път.
С децата определено трябва да се работи целенасочено, но неудобната истина, която повечето от нас отказват да приемат, е че проблемът в повечето случаи са родителите, а не детето. Може би спецификата на характера и темперамента му имат роля, но не и решаваща за семейните истерии.
Разменени роли в семейството
Една от най-проблематичните зони във всяко едно семейство е динамиката между майката и бащата. Първа и съществена стъпка в объркването или побъркването на децата. Жените все повече влизат в мъжката енергия, а мъжете все по-често - в женската.
Практически това означава, че все по-често в съвременното общество виждаме размяната на ролите при мъжете и жените. В патриархални общества като нашето звучи малко странно, но всички винаги сме знаели кой е истинския шеф вкъщи, независимо какво си мислят хората. Назад във времето поне е било престорено, че мъжът е главата на семейството, а сега и това нямаме.
Целта ми не е да дразня феминистките движения, а да изясня как налагането на правила и граници се случва през родителите към децата, тъй като на мен самия ми трябваше твърде много време, за да разбера как работи всъщност.
Тук не става дума за сексуална ориентация или други алтернативни полове, а за стереотипните модели за мъжа и жената и подсъзнателната нужда детето да ги усеща в баланс.
Биологично децата са устроени така, че да имат нужда от нежността на майката и категоричността на бащата. Повечето жени днес обаче по-скоро налагат правилата вместо бащата, а бащата трябва да следва безпрекословно командите наложени от майката.
Темата за мъжкото и женското начало е твърде обширна и сериозна, но в нашето семейство, както и в много други, този модел се оказа сериозна пробойна.
Непокорните деца имат нужда да им бъдат поставени правила и граници от бащата, а това работи най-ефективно когато той е строгият. Тогава има значително по-голям шанс да се приемат сериозно. Не мога да скрия, че ми отне години, за да променя отношението си към децата ми, за да вляза повече в мъжката си енергия.
Осъзнаването, че проблемът е в мен се оказа трудно, бавно и мъчително преживяване.
Важно е да се подчертае, че мъжка енергия обозначава качества като категоричност, непреклонност, смелост и стоицизъм. Не се отнася към агресия или каквато и да е форма на насилие над деца.
Междувременно този дисбаланс се отнасяше и със същата сила за съпругата ми, която е силен и доминиращ характер. Не смятам, че това е изключение на фона на средностатистическата жена в нашето време.
Подчертавам отново, че нямам нищо против феминизма и еманципацията, но когато ние родителите не сме в баланс, няма как да очакваме децата ни да бъдат също. Повярвайте ми, че за децата е много по-здравословно да получат наказание от баща си и да се сгушат в майка си, за да бъдат съжалени, а не обратното.
Провалени родители
Оказахме се неподготвени в родителството, не защото не полагахме достатъчно усилия и време, дори напротив. Може би цената, която бяхме платили, ни беше тласнала да поставим децата си в центъра на целия ни свят. Много дълго време не успявахме да наложим правила и граници, обвинявайки собственото си дете в непослушание.
Както вече споделих, големият ни син винаги е бил истинско торнадо. Той не просто проходи на 9 месеца, а тичаше, преди да навърши година. За сравнение вторият ни син отказваше да ходи повече от 10 минути на тази възраст. Обикновено лягаше демонстративно, където го завареше умората и ревеше като бормашината на недобросъвестен съсед в неделя сутрин.
Години наред се борихме с откази да бъдат изградени елементарни хигиенни навици, както и да бъдат изпълнявани елементарни дейности, поднесени с нежен шепот и молба. Всичко се случваше много трудно и с огромни усилия. Минахме през няколко детски психолога, обследвания, но всичко сочеше, че детето няма проблем с развитието си, макар и много често да биваше набеждавано за хиперактивно.
Всъщност си беше съвсем нормално и динамично момче, което трябваше да опазим живо. За съжаление момчетата нямат инстинктите за самосъхранение, които са присъщи за повечето момичета, а това определено е минус в отглеждането на момчета.
За голямо съжаление обществото, учителите и родителите на спокойни деца, са безпощадни към непокорните момчета. Битува едно особено внушаване на вина към родителите, че не просто не си свършили работата както трябва, а че тотално са се провалили.
Най-сериозният проблем на повечето хора и родители е отказът да приемат, че те са проблема в по-голямата част от случаите, да не кажа всички.
Всъщност не децата имат нужда от психолози и терапевти, а родителите. Това е нещото, което ще спаси емоционалното здраве на семейството, а не постоянното търсене на проблема в детето и обвиняването му, че е ненормално, след като е изяло три шоколада, торба желирани бонбони и е гледало 3 последователни пъти Deamon Hunters по Netflix.
Най-голямото осъзнаване при нас се случи, когато разбрахме, че трябва да променим себе си, а не детето.
Причините за неуспешното налагане на правила и граници няма да научите от някоя книга, тъй като те са свързани с личността, характера и темперамента ви. Уви, темата е твърде сложна, за да бъде обяснена с няколко изречения, но същевременно и много по-проста, отколкото предполагаме.
Отделно винаги ще се намери добросъвестен роднина, който в опитите си да помогне ще затрудни нещата още повече.
По отношение на възпитанието на децата, освен че няма едно мнение, всеки член на семейството е твърде убеден че е прав. Това е ключова и основна съставка в рецептата за семейните истерии.
Деца срещу родители
Прогресът в нашите семейни ист(Е)ории започна, когато започнахме да обръщаме повече внимание на себе си, както индивидуално, така и като двойка. Не сме оставили децата си на произвола на съдбата, нито сме ги дали за осиновяване. Все още.
Много родители поставят децата си на първо място, което може да се окаже началото на края. За да бъдем щастливи в семейството си, на първо място трябва да се чувстваме удовлетворени и пълноценни в собствената си кожа. Със съпругата ми започнахме да спортуваме, да се храним здравословно и да полагаме усилия да изглеждаме добре, за да се чувстваме добре.
При мен специално болките в гърба и кръста се оказаха силен мотиватор.
На второ място е времето за двойката. Когато имаме възможност да излезем без деца, задължително го правим.
Вечеря, разходка в парка или просто пазаруване без деца. Не пренебрегвайте и най-висшата форма за възраждане на взаимоотношенията си с романтично пътуване до някоя приятна европейска дестинация за дълъг уикенд. Италия не е чак толкова далеч, а цените вече са дори по-ниски от тези в България към настоящата дата.
Децата идват на трето място, не защото са най-маловажни или маргинални, а защото те имат нужда от уравновесени родители, които самостоятелно са нормални човешки същества, а заедно са двойка, която се обича и демонстрират близост и любов помежду си.
Вярвам че тези стъпки са основополагащи към това да започнем да разказваме своите семейни истории, а не истерии. Може би тогава "Деца срещу родители" би звучало повече като "Деца и родители". За да стане още по-позитивно и приповдигнато, може за завършим с нещо като... и заживели щастливо, дори след като са имали деца. Край.
Следва продължение...
