Годината за спорта ни вече спокойно може да приключи. В понеделник бе избран най-добрият футболист, късно снощи стана ясен и най-добрият спортист.
И в двете класации като че ли нямаше кой знае каква изненада. А и нямаше как да има. Въпреки че се отказа от националния отбор Димитър Бербатов продължава да е сякаш на друга планета в сравнение с останалите си колеги. А и играе в Манчестър Юнайтед.
Горе-долу същата е ситуацията и при спортистите. Победителят бе предварително известен след като Златева спечели и европейската, и световната титла. Независимо от логичните аргументи за популярността на борбата, в частност женската, за това, че световните и европейски първенства са всяка година, за разлика от тези в колективните спортове, например. Но пък няма друг спортист у нас, който да се похвали с два златни медала в една година.
Както и друг спорт, който да има трима световни шампиони. Тъжната истина обаче е че ако не е борбата в последните години класация за спортист на годината спокойно може и да няма. Защото идеята на подобни подреждания е да избереш най-добрия от най-добрите. А всички те са в един спорт.
Полуфиналът на Цвети Пиронкова на „Уимбълдън" е страхотно постижение, но преди и след него Цвети просто се загуби. Григор Димитров записа прогрес в ранглистата, но го направи на второстепенни турнири, бялата лястовичка в леката атлетика Ваня Стамболова също не успя да се пребори за титла, в бокса бяха по-заети с вътрешните си противоречия и останаха в подножието на върха. Щангите отдавна ги няма никакви, художествената гимнастика, плуването...
За сравнение най-успелият ни състезател в борбата - настоящият президент на федерацията Валентин Йорданов, който има 7 европейски, 7 световни титли и една олимпийска е избиран за Спортист на годината само веднъж - през 1989 г. Станка Златева вече го надмина, защото снощи стана №1 за втори път.
Всъщност ако изобщо може да се говори за изненада при награждаването на най-добрите тя е при отборите. В годините на най-големите си успехи мъжкият национален отбор по волейбол остана подценен като поради липсата на награда за отбор лидерите му си разделиха точките и вместо първо място бяха пръснати из десетката, но без достъп до почетната тройка, например. Сега награда вече има, но пък дали националите бяха най-правилният й носител?
Дори поделено първото място си е първо място, но то дойде в година, в която тимът записа две седми места в двете състезания, в които участва. В същото време волейболистите на ЦСКА, например, продължават да пишат история след като станаха първият български тим, класирал се за директни елиминации в Шампионската лига, взеха титлата и купата у нас през миналия сезон, през този имат десет от десет възможни победи, а и реален шанс да излязат от групата в Шампионската лига и този сезон или поне да се преборят да продължат евроучастието си във втория по сила турнир.
И още нещо, което изнанеда. А ако някой незапознат от любопитство бе изгледал церемонията за Спортист на годината би решил, че спорта у нас процъфтява. И за него се грижи цялата държава. Нищо, че за 20 години същата тази държава успя да построи само една зала, а след още две можем да станем първите в европейския съюз, чийто футболни отбори ще играят срещите си в друга страна, защото стадионите им не са по правилата...
