Хубавото на дъжда е, че не се виждат сълзите.
А когато плачат мъже, това помага.На 20 май не един мъж плака с мача на Христо Стоичков.
Имаше много повече от една причина да рукнат сълзите, а защо ти е да ги спираш.
Трогателният жест за Трифон, децата край терена, облечени с негови екипи, внукът му на игрището с негова фланелка, дъщерите му...
Сълзите на Ицо при тази гледка.
После - очите се навлажниха и заради Кройф, а до Стоичков - останало незабелязано за мнозина, си поплака и Паоло Малдини.
Докато вървеше музиката и лика на Йохан гледаше от таблото в 14-ата минута, великият капитан и символ на Милан се е сетил без никакво съмнение за татко си Чезаре, когото загуби наскоро.
Много мъже плакаха.
Дъждът върна хората към 1987-а, в една ноемврийска вечер на същия стадион.
Трябваше ни равен с Шотландия у дома, за да се класираме на Евро 88 сред най-добрите осем отбора на континента.
Евро 88, само 8 отбора, а номер 8 игра и тогава.
Паднахме с гол в 87-ата минута на Гари Макей, а толкова хора да плачат вкупом в България вероятно не се е случвало.
И тогава дъждът - същият порой, че и по-силен, скри донякъде сълзите.
През 1995-а пак осмицата бе в основата на великия обрат срещу Германия - от 0:2 до 3:2.
На същия стадион.
И пак валеше така, че сякаш небето искаше да излее всичките си запаси за един ден, за няколко часа, точно в този район от планетата.
Пак имаше сълзи, но на радост.
Ицо върна лентата към онези мачове.
Почете двамата големи, които не доживяха да участват в юбилея му.
Не каза и дума за онези - явно не толкова големи, които пропуснаха мача без някаква очебийна причина.
Някои от тях са българи, живеят на 4-5 километра от националния стадион и са играли редом с Ицо над десетилетие...
Те не бяха важни в тази петъчна вечер.
Важен бе Стоичков.
Хората на трибуните бяха важни, защото седяха подгизнали и гледаха като омагьосани към терена.
"Да видя пак Стоичков на този терен по екип, после мога спокойно да умра", каза мъж на средна възраст в сектор "А".
Има време, приятел - не си тръгнал за там още.
Но разбираме защо го каза, усещането беше магическо.
Излизането му от тунела към игрището с прегърбената фигура, сякаш нацелен напред като спринтьор на старта на олимпийските 100 метра, последен, най-отзад в състава, с топка в лявата ръка, стъпващ първо с левачката на терена и вдигащ ръка за поздрав...
Навремето този миг наелектризираше тълпата и я превръщаше в лава.
Пак стана така - е, да - на бенефис, не в официален мач.
Тогава също тръгнаха сълзи.
Изобщо - поплакахме си със спомените за големия отбор и великите мачове, някои от които пак бяха в такъв дъжд.
Не е срамно.
Срамно е ако нямаме поводи да го правим.
Спортът винаги е бил емоция, преди да е надпревара.
Позабравено усещане за нас, българите.
Но в петък вечер номер 8 ни го припомни.
И затова тези 40 000 седяха докрай в дъжда, мокри до последното петънце от дрехите и тялото си.
Нямаше значение.
Майският дъжд е лек, казват старите хора - не е опасен, не е студен.
И да беше - никакво значение.
Добре ни беше в дъжда.
