Живеем в свят, побъркан на тема контрол. Оруел би се плеснал по челото от недоумение, ако види колко лесно се съгласяваме с разполагането на камери на всеки ъгъл, на работните си места, във въздуха (дронoве), че дори в домовете ни.
Вече не е нужно Големият брат да ни следи - ние сами се снимаме и после споделяме дори най-интимни мигове с познати и непознати. А това ни подсеща и за ужасяващите нива на воайорство, които се изразяват в гледането на риалити формати, показващи ежедневния живот, личните драми и интриги на истински хора.
На видеонаблюдението се гледа като на ултимативното средство за контрол. Последната идея в тази насока е у нас да се стигне до масово разполагане на камери в детските градини като превенция на случаите на насилие над деца.
Предполага се, че работещите в детските заведения няма да си позволят да посегнат, знаейки, че камера следи всяко тяхно действие. Тук обаче се приема, че зад всеки шамар на „лелката" стои съзнателно действие, а не невъздържана реакция, провокирана от преумора, неспособност за справяне с група от 30 невръстни деца, слаба професионална подготовка и/или професионално прегаряне.
Поставянето на камерите едва ли ще пребори проблемите с персонала на детските заведения, но със сигурност ще създаде още по-голямо напрежение за работещите там. Особено ако всички родители във всеки един момент имат достъп на живо до картина от случващото се в детската градина.
Оплаквания от типа на „защо обръщате повече вниманието на детето X, а не на моето?", „защо позволихте на детето ми да си играе с тази опасна играчка", „не искам да пускате детето ми при детето X" и пр. няма да са рядко срещано явление. Много "загрижени" родители ще се поддадат на изкушението да възпитават децата си от дистанция.
Доверието в системата определено липсва - да поставяш СРС-та в плюшени мечета, за да наблюдаваш поведението на възпитателките, показва именно това. Съвременните родители са склонни да нарушат закона (и най-вече Конституцията), заснемайки без разрешение възрастни и деца, когато подозират, че някой е засегнал детето им.
Но ако всеки родител има достъп до постоянното видеонаблюдение, дали това ще доведе до повече спокойствие, или до по-масова параноя?
Видеоконтролът ще заглуши симптомите на проблемите в предучилищното образование, но няма да излекува причините за „заболяването".
По-сериозните изисквания към настоящия и бъдещ персонал, психологическите проверки, облекчаването на работата в обществените детски заведения и промяната в подхода към децата са само част от мерките, които могат да създадат една по-различна среда. Среда, в която вече няма да чуваме поредната история за бесни родители и възпитателка, ошамарила децата им.
Всички тези решения обаче отнемат време, ресурс и усилия, които са много по-големи от най-лесния, бърз и удобен вариант - да сложим камери, а възпитателките „сами ще се контролират".
Камерите биха имали смисъл и не биха създали допълнителни проблеми само в случай, че достъп до тях получават само представители на образователните инспекторати по места (сегашните Регионални управления на образованието), както и органите на полицията. И то в случай, че е налице официално подаден сигнал от страна на родители, за да се установи имало ли насилие над дете или не.
Не трябва да пропускаме и възможното отражение на камерите върху психиката на самите деца, които в един или друг момент ще разберат, че са под постоянно наблюдение. Не само от страна на своите родители, но и на всеки, който по някакъв начин бе се сдобил с достъп до системата.
Така от малки ще бъдат възпитавани да се съобразяват със "стъкленото око" горе в ъгъла, което може да бъде използвано за осъждане и на техните действия и грешки.
Нещо, което би трябвало да притесни всеки съвестен родител, преди да даде съгласие за разполагане на видеонаблюдение в учебните заведения. А за да има камери, е нужно единодушие - каквото липсва дори сега.
