Емоционалното отказване от спорта на един от най-добрите български мотоциклетисти Ангел Караньотов успя да изненада медиите и феновете вчера, а причината се оказа тривиална за последните години: България е „мащеха" за Караньотов и „пречка" в развитието му.
„Отказвам да търпя терора и унижението, на което съм подложен в моята държава", обясни Караньотов, който определи държавата като „враг №1 за своите спортисти".
Освен със спортните си успехи Караньотов успя да привлече много по-голямо внимание с това, че през 2012 влезе с мотоциклет в столичен мол, а след това така и не беше наказан за тази му глупост - нито от полицията, нито от Българската федерация по мотоциклетизъм (БФМ).
Всъщност, реакцията на Караньотов е изцяло в тон с воплите, които се чуват от БФМ в последните години - държавата отказва да дава милионите, които федерацията иска, за да организира международни състезания и това провокира острите реакции на Богдан Николов и Румен Петков. Двамата доказаха, че могат да правят европейски и световни стартове на високо ниво, но само по един модел - ако държавата им плаща сметката. Така всяка година БФМ заявява абсурдно висок брой международни състезания във ФИМ без да има средства да плати за тях, след което започва да притиска държавата да даде пари за тях, за да не се изложим пред чужденците. Буквално.
Николов и Петков обърнаха целия мотоциклетен спорт в тази посока и на практика в момента той не може да функционира, ако не получава пари от държавата. Мисленето на състезателите явно се развива в същата посока.
Макар и в слабо популярна дисциплина като супер мото, успехите на Караньотов са впечатляващи: 4 европейски титли, 2 вицешампионски световни титли при нациите и 7-о място в световния шампионат за 2014 година.
Но, ако след толкова успехи, БФМ и пилотът имат трудности с намирането на спонсори, значи нещо в модела не е както трябва, нали?
Изригването на Караньотов е поредният пример, че дебатът за развитието на българския спорт е невероятно закъснял, както и поредното доказателство, че държавните пари в спорта се смятат за най-лесната и едва ли не задължителна цел. А всъщност, изобщо не би трябвало да ги има.
Държавата финансира абсурдно много спортове у нас, голяма част от които се практикуват за здраве и добро настроение, включително и на големи първенства и олимпиади. При това говорим за спортове, включително и олимпийски, към които зрителският интерес клони към нула. А все пак, той би трябвало да е определящ, когато става въпрос за търсене на финансиране, нали?
Да не говорим за факта, че всъщност държавните пари в спорта би трябвало да стигат до детския и масовия спорт, оттам нататък започват професионалните спортове. А влизането на държавни пари в тях винаги изкривява картината и създава парадокси като този с 20-годишния Ангел и тези, които управляват любимия му спорт.
