Сервантес първи уби Дон Кихот. И той си стана обикновен луд. Изплаши се Мигел С. и му върна разсъдъка на смъртното ложе. А рицарят, бил се с великани с леген за пране на глава, стара ризница и копие, се разплака. Сигурно го заболя от убийството.
Сервантес го прикри с плащеницата на лудостта, иначе би бил срамно гол в Испания преди пет века. Щеше да стърчи адамовата му ябълка, капачките на колената, носът, копието, на чийто връх се крепи свободата.
Дон Кихот де ла Манча беше луд през 16 век. Сега е homo ludens. Копието проби савана и свободата, ах свободата... Не искай като милост онова, което можеш да добиеш със сила. ОК, идалго - значи ли, че си свободен, само докато се биеш за свободата си. А в 21 век уморените коне сами се убиват, даже сами си хващат пътя за скотобойната.
Дон Кихот ни разплака до смях. И ни разсмя до рев. И още ни се обяснява в любов - към дебелите и слабите дулсинеи, и санчовци-пансовци, и всякакви.
Боже, какъв е смешник...
Вместо край:
"Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата са дарили хората. С нея не могат да се сравняват нито съкровищата, които крие земята, нито тия, които таи морето". Мигел де Сервантес говори през „Дон Кихот".
„Човек играе само там, където е човек в пълното значение на думата, и е изцяло човек само там, където играе". Шилер
