Изучаването на времената на комунистическа власт в България в учебниците по История в гимназиалния курс определено може да се отчете като нещо наистина важно, особено за държава, голям процент от чието население все още се бори с неизстраданата си мъка по бозата от 6 ст. и всички носталгични спомени от онова "Бай Тошово" време.
Соцталгията у нас има дълбоки корени, които лежат на стари митове за нереалистични днес цени на продуктите, за липса на едва ли не всякаква престъпност и за работа за всички - един изгубен рай, за който мнозина все още мечтаят да се върне.
А фактът, че подобно нещо няма как да се случи по чисто логични причини, сякаш не трогва никой от мечтателите за "доброто старо време".
Една от причините за това е фактът, че досега на комунизма внимание в училище не се обръщаше. Затова и представата за онова време у много от младите и активни днес хора е формирана най-вече от разказите на по-възрастните - родители, баби, дядовци, познати и т.н. за цял месец почивка на морето, чакане на опашки за холна гарнитура и заветния Москвич.
Разбира се, има ги разказите за вицове, които могат да те вкарат в големи неприятности, но те по-скоро са представени като неминуема част от пейзажа на едно сигурно, сито и доволно време, което си има и своите негативни страни, но... и пак старата песен.
Ако учебниците по история за гимназистите бяха останали без промяна, това вече създадено усещане, базирано на младежки спомени, щеше само да бъде потвърдено.
Промените обаче бяха приети. Учениците вече ще бъдат сблъскани с неща като дълговите кризи на Народната република, икономика под контрола на СССР, насилието и репресиите, горянското съпротивително движение и още други интересни факти, които излизат и извън спомените за почти гарантирано тръгване от работа още в петък по обяд.
И надеждата е, че това ще е първата крачка за откъсване от обсесията по този отминал период, който продължава да оказва влияние и върху настоящето.
Първата стъпка към това е да се осъзнае, че когато говорим за комунизма на Народната република, говорим за една илюзия, поддържана с десетилетия, за къща от карти, която се крепи единствено по волята на Големия брат в Москва и на евтините суровини, които той праща.
Всички тези сладки спомени за дълги ваканции, ниски цени и работа за всички са плод на изкуствено поддържана система, която в един момент не издържа и се срива под собствената си тежест.
Затова и днес много хора въздишат с надежда по онези отминали години, вярвайки че те са били един по-добър свят, в който бедността не съществува, неравенството е изтръгнато, всички работят щастливо и като цяло се живее спокойно.
Циничната реалност е, че такъв "по-добър" свят има само в приказките. И истината включва значително повече ДС и неприятни моменти по тъмни мазета, бой от полицията и затвор за неща като например да искаш да си имаш свой собствен бизнес.
Може би с промените в учебниците повече хора ще осъзнаят това, което реално оставя Народната република като свое наследство - не толкова в икономически, колкото в социален план - общество, свикнало държавата да решава и да носи отговорност вместо него, пълно незнание за това как една нормална система функционира и страх от новото, неподготвеност за хаоса, който следва през онези диви години на прехода.
Днес берем плодовете на това наследство и още се чудим "кога ще се оправим". Отговорът може да бъде много прост - когато престанем да се залъгваме за миналото, държейки на него като на светиня, и се обърнем към това, което има да даде бъдещето.
