Пролет пукна и отново започват масови ремонти на пътища, за които правителството отделя извънредни 100 млн. лева. Всъщност в България винаги се отделят средства основно за кърпене, а не за изграждане. Може би това е заложено като дефект още с избора на най-евтиния изпълнител, който да изгради пътя, или слабата преценка на това с какви пари какъв резултат може да се постигне.
Заради което основна характеристика на българските пътища стават дупките. Няма уважаващ себе си път, в който да не зейне пропаст, колкото една-две автомобилни гуми. Ако има тежък инцидент, започва се кърпенето. То обикновено се случва през лятото, когато е най-лесно за строителите, но и най-трудно за всички пътуващи по работа или заради лятната почивка.
Дупките на пътищата се появяват постоянно, те са константна величина, с която всички сме свикнали. А това, че българските магистрали са най-евтините в Европа, се приема като един вид гордост, а не пример за сериозен дефект, който впоследствие губи време, пари и енергия.
"Това се прави от недоимък и е все едно да ловиш маймуни с трици", каза преди време шефът на АПИ. И въпреки това принципът по-добре да кърпим, отколкото да правим, продължава да е валиден. А кърпежът започва винаги, когато положението вече е неспасяемо и близко до повторно изграждане.
Въпросът е защо парите за „спешни ремонти" не се дават навреме, когато се случва изграждането, а са средства, които всяка година се изливат в дупките на пътя, за да зейнат до тях нови. И ако до 2020 година ЕС дава пари за изграждането на магистрали, след това някой трябва да поеме отговорността за непрекъснатото им кърпене, защото слабото качество на строителството ще води винаги до един и същ резултат.
